Когато комунистите изгубиха вярата си

Кому дължим всъщност нашето обединение: На източногерманците и техните демонстрации? На перманентното размекване на ГДР от Федералната република? На Хелмут Кол? Или пък на американския президент Роналд Рейгън?

Несъмнено всичко това допринесе отчасти за превръщането на Федералната република и ГДР в една страна. Но само отчасти. Главната причина, която направи възможно обединението, бе упадъкът на съветската власт. Комунистическият свят, от Москва до сателитните й държави, не можеше повече да се справя с нововъзникващите проблеми. Нейната форма на управление и ръководство на икономиката бе достигнала последната граница на възможностите си. По този начин се изпари и идеологическото самочувствие. Вярващите не вярваха повече, а управляващите бяха изгубили увереността си в своето дело и не бяха сигурни повече дори в самите себе си. Империята се разпадаше по периферията, Полша и Унгария се демократизираха, а Горбачов просто прие това като факт. Когато на 9 ноември 1989 рухна Берлинската стена, той запита загрижен Кол и Бранд дали съзнават опасността на положението. В ГДР все още бяха разположени 350 000 съветски войници, които до този момент гарантираха спокойствието там; сега повелителят на съветската империя молеше западногерманските политици “да успокоят хората”.

Не само властта на Москва, но и волята й за власт бяха парализирани. Източногерманците можаха да прогонят комунистическите функционери от креслата им, защото съветските войски останаха в казармите си. За пръв път от 40 години насам Москва се въздържа да потъпче едно въстание във вътрешността на своята империя.

Проникването на Запада в ГДР и постепенното разпадане на властта на източногерманските комунисти станаха възможни само защото Москва се въздържа от това да накарва Хонекер да се разграничи категорично от Федералната република. В Кремъл съзираха задаващата се заплаха, но не знаеха какво да предприемат. СССР не бе в състояние да достави на ГДР онова, което тя получаваше от Западна Германия; липсваше решимост да бъде сменен Хонекер, а и не се виждаше човек, който би обещал да се справи с проблемите на ГДР.

Хелмут Кол заработи за единството на Германия едва след като СССР прие безропотно разпадането на ГДР и отварянето на Стената. Горбачов каза “да” на обединението и дори на членството на цяла Германия в НАТО благодарение, в политическо отношение, на помощта на тогавашния американски президент Буш, а в историческо отношение – благодарение на развалата на СССР. Комунистическата империя не рухна под напора отвън, а умря от само себе си, от неспособността си да продължи да живее със собствени сили.

Обединението на Германия беше подарък на историята. Обединението успя не защото германската нация бе твърде силна, за да търпи вечно разделението, а защото СССР бе твърде слаб, за да се наложи трайно в Централна Европа. Ако той беше запазил силите си, още 40 години разделение щяха да превърнат двете държави в две нации – още през 1989 ние не бяхме твърде далеч оттам. Така че съветската империя рухна тъкмо навреме: Федералната република и ГДР можаха да се обединят докато германците все още се чувстваха една нация. Ние извадихме късмет.