Кой печели?

Персоналните промени в българското правителство не са изненада. Ако има някаква изненада, това е по-скоро липсата на изненада. Че Петканов и Овчаров си отиват беше ясно на всички, мнозина обаче предполагаха, че политическата полукриза в София ще взема повече жертви в кабинета. Станишев обаче реши да играе с минимален залог и решението му навярно е продиктувано поне от три фактора. Първо: премиерът не иска да дестабилизира коалицията и правителството. Той явно смята, че преди мониторинговия доклад на Еврокомисията, който може да препоръча налагане на предпазна клауза върху българското членство в ЕС, най-важното е да не се създава впечатлението за нестабилност, ако не и за същинска политическа криза. Второ: премиерът може би наистина все още не разполага с доказателства за корупционни практики, засягащи членове на правителството и следва презумпцията за невиновност. Тоест, двамата министри си отиват не защото срещу тях има някакви улики, а така да се каже по собствено желание и поради злополучно стечение на политическите обстоятелства. И трето: Сергей Станишев вероятно не е бил в състояние да извърши повече промени в кабинета поради съпротивата на отделните лобита в своята партия и при коалиционните партньори.

Но всичко това все още е само повърхността на събитията. Какво точно става в дълбокото – почти никой не може да каже, включително и министър-председателят. Корпуционните скандали и сензационните обвинения, които набъбват в България през последните седмици, показват, че в страната болезнено са засегнати мощни икономически и политически интереси, а носителите на тези интереси трескаво се опитват да спасят каквото има за спасяване. В лъча на прожектора непрекъснато се оказват все нови и нови фигури, за чието съществуване в политическото задкулисие досега почти никой не е предполагал. Но тези фигури са просто пушечното месо в битката между по-едрите играчи, които засега успяват да запазят анонимност. Така че в момента главният въпрос гласи: имат ли премиерът Станишев и главният прокурор Велчев действително сериозното и непоклатимо намерение да пресушат корупционното блато, или пък, както толкова пъти досега са правили други на техните места, просто гледат най-вече да балансират и да опазват позициите си. Формулирано най-предпазливо, встрани от вербалните изяви на двамата, налице са признаци, че Станишев и Велчев (навярно с подкрепата на президента Първанов) наистина са готови да поемат политически рискове, за да положат поне началото на юридически чистата борба срещу корупцията. Това предпазливо предположение подкрепят дори представители на Брюксел и Вашингтон, които едва ли могат да бъдат заподозрени в симпатии към БСП.

Ако в заключение си зададем класическия въпрос “Кой печели от случващото се в момента?”, ще стигнем, уви, до два възможни и еднакво неудовлетворителни отговора. Засега печелят или споменатите големи политико-икономически играчи в България, които все още се укриват в сенчестата периферия на общо-взето махленските скандали. Или пък единствената реална политическа опозиция на настоящото правителство, която не само се радва на скандалите, но може би играе и съществена роля в тяхното развитие. Защото тъкмо махленският тон на досегашните обвинения и контраобвинения твърде много напомня на един доста популярен в момента политически почерк.