Културни аспекти на европейското разширяване

Източното разширяване на европейското икономическо пространство става тези дни историческа реалност. Заговори ли се обаче за общото културно наследство, като слушатели би трябвало да не се задоволяваме с патетичното позоваване на това наследство. Струва си да се вгледаме по-внимателно в нещата, за да не се подадем на екзалтирането и митологизацията.

Мистифициращ момент е, например, от днешна гледна точка да представяме т.н. ”общо културно наследство” като хармоничен модел, един вид ”мултикултурен рай”, където нациите са равнопоставени и съжителстват в сговор. Делничното културно наследство изглежда другояче в предишни времена. Още преди Хитлер и Сталин в източното културно пространство съществуват йерархии между народите, едни култури изтласкват други в периферията; съществуват също социално декласиране и унижаване на определени етнически групи. Германците, например, доминират: било аристократът в Балтика, едрият земевладелец в Източна Прусия, фабрикантът в Бреслав или пък университетският професор в Бохемия, всички те съзнават елитния си статут и се възползват от него. И до ден-днешен споменът за готвачката от Бохемия, селянинът от Полша или пък силезийската слугиня, служили почти на всяко прокудено едро-буржоазно германско семейство е по-отчетлив, отколкото този за невероятните постижения на славянската култура в лицето на един Шопен или Дворжак.

Заговори ли се за пражката литература на 20-то столетие, непременно се споменават Рилке, Кафка, Киш и Верфел. Но кой би назовал тутакси и някой чешки автор от същата епоха, освен разбира се, ако не е следвал славистика – а славистика следват в Германия понастоящем 4058 студенти според федералната статистическа служба. На литературни конференции в Литва тамошните специалисти често изразяват недоволството си, че в тяхната иначе малка страна на литовски са преведени редица немски писатели, но обратното – литовски автори, преведени на немски език са рядкост.

Нека не се заблуждаваме. В не чак толкова далечно бъдеще центърът на Европа вероятно ще се измести на Изток – това обаче все още не влиза в сметките ни. За германците Калифорния е като че ли по-близо, отколкото да кажем Калининград; те се чувстват свързани с ”американския начин на живот” повече, отколкото със ”стара Европа”, получила импулси от Прага, Краков или пък Калининград. От новите страни-кандидатки за членство в Европейския съюз се изисква да станат ”по-западни”, но ако старите страни-членки трябваше на свой ред да усвоят нещичко от източно-европейските, те биха възприели това като културен упадък.

Оправдани ли са тези предубеждения? Не са ли отдавна исторически отживели? Нека си представим следното: да кажем, че новите ни европейски съседи в скоро време надминат западните страни в икономическо отношение, понеже изживяват икномическо чудо и понеже западните фирми изнасят производството си в тези страни, ще започне ли тогава баварската чистачка да помага в чешки домакинства, ще има ли наплив на германски гастарбайтери в автомобилните заводи в Талин или пък Рига, тъй че на съответните страни даже да им се наложи да се замислят за ограничения на визовия режим? Западните страни биха се почувствали засегнати, ако ги оценяват само като евтина работна сила, без да бъдат включвани и в съответната културна среда!

Никой не би пожелал такова нещо. Но от въображаемата картина можем да извлечем поуката, че е недопустимо по икономическото състояние на дадена страна да се съди и за равнището на нейната култура. С всяко следващо поколение този проблем ще става все по-незначителен. Културният обмен с източно-европейските страни ще се интензивира. Взаимното културно любопитство ще надделее. Нека престанем да говорим за нова или пък за стара Европа, като по този начин поставяме система от ценности, която противопоставя една на друга културите. Когато мислим за Европа, не бива да мислим за тесните граници на старото каролингско кралство. Духът на Европа е много по-обхватен. Ако искаме да го обхванем в нещо повече от само икономически критерии, не бива да изтласкваме от съзнанието си престъпленията, покрили кървавия път към неговото формиране. Няма и не може да има обща култура на паметта. Народи, подложени в определени периоди от историята на страдание, ще оценяват тези периоди в колективното си съзнание различно от онези, чиито учебници по история ни казват, че в оня период са удържали победа.

Като последица от чудото, че Желязната завеса вече не определя политическия ред в света, неизбежно се отварят и някои стари рани. Раните на историята са именно и също тъй част от общото културно наследство, към което – колкото и абсурдно да звучи това – се числи и наследственото бреме на варварски периоди. ”Други народи да говорят за своя позор, аз говоря за моя собствен”, казва Бертолт Брехт. Би трябвало да се замислим защо германският Вермахт не постъпва с Париж така, както постъпва с Варшава, като я изравнява със земята. Културните ценности на славяните не се уважават по време на националсоциалистическото безумие.

В разговорите на Гьоте с Екерман за нас, европейците е завещана една мисъл, която е и един вид диагноза на днешното време: ”Ние, старите европейци се чувстваме повече или по-малко зле; обстоятелствата са твърде изкуствени и сложни, начинът ни на хранене и живот е природонесъобразен, а в общуването ни няма истинска любов и доброжелателство.” Има ли по-добра предпоставка равноправно да общуваме и да оценяваме общото си, и фатално, и впечатляващо наследство от тази на равните ни слабости?