Либерализиран ли е Европейският вътрешен пазар?

Свободното движение на хора, стоки, капитал и услуги е една от целите на Европейската икономическа общност. То е регламентирано още в член 3-ти на подписания на 25-ти март 1957-ма в Рим договор. С него се полагат основите на тогавашния Общ пазар, който така дефиниран надхвърля рамките на обикновен митнически съюз. 30 години по-късно Единният европейски акт въвежда етикета Вътрешен пазар. Идеята е на тогавашния президент на Европейската комисия Жак Делор. Принципно Вътрешният пазар не се отличава от Общия пазар. Все пак в него целите са конкретизирани: на 1-ви януари 1993-та свободното движение на хора, стоки, капитал и услуги, т.нар. „четири свободи” би следвало да станат най-после реалност. Но и тук, както често се случва, реалността не се подчинява на облечените в юридически одежди предписания.

Ако приемем, че Вътрешният пазар е достатъчно либерален, възниква въпросът: защо днес Европейският съюз се занимава с един от основните му компоненти – либерализацията на услугите? Идеята на вече бившия комисар – холандеца Фритс Болкестейн за приемането на „Директива за услугите” предизвика бурни и твърде разнопосочни реакции. Ако едни приветстваха премахването на бюрократичните бариери, други се опасяваха от т.нар. „принцип за страната на произхода”. Според него една полска фризьорка може да предлага услугите си във Франция срещу заплащането, което тя би получила в страната, от която идва - Полша. За потребителите на Запад това определено щеше да бъде от полза, защото така услугите поевтиняват. А тове е един от положителните ефекти на либерализирания пазар. Но директивата бе „червена кърпа” в очите на западните профсъюзи, обезпокоени за местните работни места. Те организираха масови протести, които служеха за кулиси на Европейския парламент в Страсбург. Все пак на 16-ти февруари европарламентаристите с мнозинство от 394 гласа приеха „Директивата за услугите”, но в твърде смекчен вид. Премахнат бе „принципа за страната на произхода”.

Но услугите не са единствения сектор, в който националните държави с неохота отстъпват част от „свещения” си суверенитет. Принципът за свободното движение на работна ръка в разширения Европейски съюз също не е реализиран. Германия и Австрия не отвориха своя пазар на труда за новите страни-членки, прекрачили прага на Европейския съюз на 1-ви май 2004-та. Макар че въведеното ограничение е със срок максимум 7 години и се определя като „преходна” мярка, то все пак противоречи на прокламирания принцип.

Движението на стоки в Европейския съюз също не е безпроблемно. За да се движат един ден свободно на Вътрешния пазар, стоките на български или румънски производители трябва да отговарят на редица бюрократични предписания. Въвеждането на европейските стандарти е свързано с допълнителни инвестиции, които в крайна сметка оскъпяват производството и правят стоките неконкуретноспособни.

Изглежда, че от четирите свободи най-разкрепостено е движението на капитала. За онези, които го притежават, европейският пазар е достатъчно либерален. За останалите остава утехата, че Европа не се изчерпва единствено с Вътрешния пазар. Защото в него, както казваше Жак Делор, човек просто не може „да се влюби”.