Лошата спирала на всекидневието

Който помни едноименните текстове на Иван Кулеков, излъчени по ”Дойче веле”, сигурно ще разбере защо премиерната публика изпрати спектакъла с викове ”Браво”, с много аплодисменти и цветя за екипа. Както обикновено при Кулеков: беше и смешно (дълго време – чак до задъхване), и меланхолично, понякога дори тъжно и безнадеждно. Още по времето на НРБ и на цензурата Иван Кулеков умееше (и посмяваше) да извлече от всекидневието хем смешни до абсурдност факти, хем безотрадни констатации за нищожеството на човешкото съществование. А с тази пиеса той убеждава дори хроничните скептици, че сатиричният талант не позволява да бъде парализиран нито от политиката, нито от пазара. И от днешния живот в България Иван Кулеков изолира незабележими на пръв поглед дребни факти, които под лупата на преувеличението внезапно набъбват до обобщения и заплахи. Както в най-добрите си книги той описва досадния цикъл на всекидневието, неговата безкрайна спирала, която вкарва хората в непрекъснато повтарящи се ситуации, в мъртви цикли от безсъдържателни думи, от клишета, от работа, секс, пиянство, насилие и скука. С други думи – в един огромен, никога несвършващ, вечно въртящ се около собствената си поанта глупав български виц. Иван Кулеков умее да чува истинското кънтене на клишетата, да ги довежда до драматизъм, заплашителност или просто до абсурд – това режисьорът Пламен Панев нарича ”сюрреалистично разлагане на битовия факт”. Пламен Панев вжда в уникалния текст на Кулеков как битовото става абсурдно, а детайлите – по-важни от цялото, и сам признава, че работата му в случая е била не да анализира причинно-следствените връзки, а да ги прикрива. Това на пръв поглед може да звучи като режисьорска скромност или самоцелно интелектуалничене, но всъщност най-точно описва огромния принос на режисьора към този спектакъл. Пламен Панев наистина е успял да прикрие, да замъгли и изкриви онзи план в текстовете на Кулеков, който изглежда прекалено тривиален и всекидневен. Така режисьорът се е справил с най-важното предизвикателство: да извади общовалидни съобщения, да извади изненада, смях, но и покруса от на пръв поглед най-обикновените делнични сюжети: кражби по домовете, инсталиране на секретни брави и решетки, фолк певци и певици, булевардна журналистика, тъщи и свекърви, съпружески изневери, сива икономика, сиво всекидневие, скука, скука, скука... Моноспектакълът е изграден върху бленуванията на един неосъществен кинорежисьор за неосъществените му филми, които органично навързват текстовете на Кулеков чак до финалния монолог на протагониста в изпълнение на Веселин Янев. Тъкмо Янев е голямата звезда на спектакъла. Не само защото ролята на класическия кулеков персонаж - малкия човек – така добре съвпада с неговото амплоа, но и благодарение на забележителния си талант да изгражда психологически убедителни характери само с по няколко щриха и да прескача между тях с невероятна бързина. А скритата звезда на постановка в Сатиричния театър е един автор, който няма нужда от реклама: Анри Кулев (в случая като сценограф), който илюстрира и книгата ”Един български виц” от Иван Кулеков. Анри Кулев е предложил едно изчистено решение: рамка като филмова лента обгражда сцената, на която има огромна кинокамера, легло и няколко по-дребни предмета, обслужвакщи режисьорските решения. Сценографията на Анри Кулев дискретно, но недвусмислено илюстрира едно от централните и най-тъжни послания на пиесата: от бедността се оглупява.