"Малкият човек": Не дърпаме ли ние каруцата?

За популизма Харалд Мартенщайн пише следното в една от своите колонки в ЦАЙТ-Магацин:

„Политологът Херфрид Мюнклер наскоро каза, че „малките хора” са глупави. Голяма част от народа била глупава. Междувременно на мен ми стана ясно, че тъй нареченият популизъм предлага нещо, което утвърдените елити вече не предлагат на малките хора. Нещо, на което мнозина държат, и което се нарича „гордост”. Левите не обичат тази дума, макар че „класовата гордост на пролетария” навремето твърдо присъстваше в речника им. Нека тогава да го наречем „респект”. Копнежът към респект първоначално не е агресивен, в зародиша си той не се насочва срещу никого – това идва по-късно.

Всичко тръгва оттам, че на тези хора в един момент им писва да гледат, слушат и четат как телевизията, вестниците, политиците, романите и сатиричните шоута непрекъснато обвяват техния собствен начин на живот, този традиционен, скучен, но достоен живот на средната класа, за нещо назадничаво и изостанало. Дребният, почтен чиновник става за присмех, домакинята и майка на няколко деца изглежда едва ли не като някаква реакционерка, а дружествата по интереси и организираното летуване се превръщат във върха на тъпата еснафщина. „Чакай, чакай” – казват си тези хора – „та нали ние теглим каруцата!” Мнозина от тях изобщо не желаят да живеят на гърба на държавата, те държат да вършат нещо, от което има смисъл, и в ответ – да бъдат ценени.

Не чакайте благодарност

Непрекъснато ни повтарят, че обществото ставало все по-пъстро, все по-разнообразно. Но къде е нашето място в цялата тая шарения, питат се малките хора. Кой ни се възхищава заради всекидневните дребни победи в битката за финансиране на следващото летуване, на месечния наем или бъдещето на децата ни? Партиите, за които някога гласувахме, непрекъснато ни призовават към солидарност – с имигрантите, с малцинствата, с разни други страни. И повечето от нас нямат нищо против – но кога ли някой ще ни каже поне едно „благодаря”? Нашата солидарност все не е достатъчна.

Елитите, които възникнаха след 1968 година, се натъкват не все по-малко одобрение. И ако не им хрумва нищо друго, освен арогантното заключение, че хората са „глупави” – занапред ще им става все по-неуютно. Тоест, за огорчението са виновни не толкова обедняването и капитализмът, колкото липсата на уважение към средната класа", смята Мартенщайн.

В друга своя колонка той се шегува с онези, които непрекъснато громят капитализма като главен виновник:

„За нас, като автори, е много удобно да обвиняваме за всичко именно капитализма, понеже капитализмът нито ще публикува опровержение, нито пък нахлува в редакцията, въоръжен с „Калашников”. Ех, каква възбуда би настъпила в медийния свят, ако изведнъж някой си Ханс-Рюдигер, по фамилия Капитализъм, родом от Клеве, реши да си наеме медийния адвокат Шерц, за да съди всички онези, които пишат дискриминиращи статии, споменаващи неговото фамилно име.

Виновен за всичко е...

Ако смятаме капитализма за нещо особено лошо, тогава спокойно ще му припишем дори вината за лошото време. Макар че, според феминистките, за лошото време са виновни мъжете, а според едни други хора – виновни са бежанците. Аргументация винаги ще се намери.

Мисля си да организирам едно състезание по ораторско изкуство. Участниците получават два списъка. В единия са включени какви ли не злини: терорът, промяната на климата, недостатъчният брой жени в управителните съвети в стоманодобивната промишленост, мексиканските наркокартели и прочее, и прочее. В другия списък влизат обичайните виновници: мъжете, мюсюлманите, еврото, автомобилната индустрия, а защо не и феминизмът. Определят се двойки по жребий, които трябва взаимно да си доказват, че автомобилната индустрия, примерно, е виновна за тероризма, че еврото е криво за смъртта на Ленард Коен или че феминизмът е причинил промяната на климата. И ще стане, уверявам Ви!”