Между нас казано

Преди няколко месеца на посещение в Германия беше председателят на българската сметна палата Валентин Димитров. В Германската сметна Палата в Бон, където гостуваше г-н Димитров, се натъкнах обаче на нещо - както ми се струва типично българско: моя сънародничка и сътрудничка на сметната палата се опита да ме отпрати с възражението, че е трябвабло предварително да направя писмена заявка за интервюто с г-н Димитров и с молба за разрешение от ръководителя на отдела за връзки с обществеността на германската сметна Палата. Напразно се опитвах да обясня на тази моя сънародничка, че германската прес-служба не може да дава разрешение за интервюта с представители на българската държава, но опитите ми си останаха нечути. Така се наложи да отида до въпросния господин Шмид или Мюлер и той моментално каза : “Разбира се, че можете да правите интервюта”. Разказвам това, защото е много показателно за маниера, по който не само журналисти, но и граждани получават достъп до информация и до контакт с институции в България. Съществува някаква атмосфера на тайнственост и изкуствена сложност, да не кажа невъзможност да се контактува с представителите на властта, някакъв изкуствен ореол на недостижимост и издигнатост, който е трудно да се разчупи. В Германия – разбира се, също си има ред и начин на достъп до политици и представители на обществени институции, но той е по правило абсолютно прозрачен и изчистен от нуждата да се бият “теманета”. Включително и до политици от най-висш ранг – от Бундестага и парламентарните фракции – достъпът е гарантиран и възможен. Политици и обществени институции, както и органите на властта са задължени да дават информация на медиите и да отговарят на граждански запитвания. Подчертавам –става дума за задължение - а не за израз на добра воля или благосклонност. Разликите стават видни и от един друг малък детайл: на интернет-страницата на германския парламент неизменно има телефони за контакт със съответния кабинет или прес-служба, на които човек действително открива, когото търси.

А опитвали ли сте изобщо да получите някаква важна информация по телефона в България? Не се съмнявам, че ви е добре известно, какво ходене по мъките е това, и как човек се оказва изцяло зависим от настроението и благоразположението на чиновници и служители, което по правило е враждебно. Получаването на достоверна и изчепрателна информация - обикновенно не е възможно на никакво ниво, включително и от места, към чиито най-важни задачи би трябвало да се числи информирането на гражданите – например общините и кметствата, училищните власти, летищата и т.н и т.н. Спомням си, колко нерви и време изхабих докато омилостивя чиновничките в една Софийска гимназия, да свършат нещо, което и без друго им е работа: да издадат дубликат на изгубена диплома за гимназиално образование и колко различни и противоречиви изисквания ми се наложи да изпълня. Без специални връзки и други ухажвания – пак не се мина, то се знае. А правило ли ви е впечатление, колко ниски са обикновенно гишетата , на които гражданинът може да си контактува с чиновниците? На тези места комуникацията е възможна само в полуприведена поза. Така още отначало ролите са разпределени и е пределно ясно - кой е просител, и кой – началник.

Може би не би било зле и в бъдеща –европейска България – да се помисли за малко повече откритост и дружелюбност в контактите на институциите с гражданите. И още нещо : покойният германски президент Йоханес Рау, по времето когато още беше министър-председател на провинция Северен Рейн-Вестфалия беше издал задължително разпореждане за всички държавни служители: в срок от две седмици всяко запитване на граждани да получава писмен отговор. За България – като начало ще бъде достатъчно да се въведе задължението – служителите в министерства и други институции – да вдигат телефона в работно време.