Миграцията е двупосочна улица

Има една националност в Европа, от която стотици хиляди напускат домовете си, за да се заселят в други страни, надувайки цените на недвижимите имоти, използвайки местните услуги и проваляйки се тотално в опитите да изучат езика на страната домакин или да се интегрират, както трябва, в общностите там.

Преценява се, че три милиона от тази народност са решили да се заселят зад граница. Кои са те? Поляци, чехи, латвийци? Ъ-ъ-ъ, всъщност, това сме ние. Исторически погледнато, ние, британците, сме може би най-мобилният народ в ЕС, без да изключваме и последните движения на източните европейци в западна посока в търсене на работа след присъединяването на страните им в 2004 г.

Някои заахкаха и заохкаха, докарвайки се едва ли не до хистерия миналата седмица пред перспективата за нова мигрантска вълна, достигаща бреговете ни, когато Румъния и България се присъединят към ЕС. Едно заглавие питаше: “колко още можем да поемаме?” Все пак този въпрос е предимно от академичен интерес след като,като граждани на ЕС, те ще имат неограничени права за заселване, дори ако трудовия пазар бъде затворен за тях за година-две; а щом могат да пътуват до тази страна и да живеят в нея, те скоро ще могат да си намират работа на черно, ако има такава. Алтернативата е да се наложи вето срещу приемането им, или пък да се напусне ЕС.

Но докато се пеним, че ордите от изток ще се отправят в колони на запад, сме по-оптимистично настроени относно нашето право да пътуваме и да заселваме зад граница, макар че сме по-склонни да се самовъзприемаме като “експатриоти”, когато се заселим там, отколкото като “емигранти”.

Със стотици хиляди, ние, британците, сме се настанили из френски села, испански крайбрежни курорти и по още по-далечни места, не за да поработим там известно време, преди да се завърнем у дома, а често завинаги. И съдейки по вчерашната акнета на АйСиЕм, 10 милиона британци биха с радост напуснали и заживяли другаде, защото им е омръзнало правителството на Тони Блеър с неговите високи данъци. Както изглежда, тази тенденция се ускорява.

Разбира се, може да се спори, дали двата феномена са свързани: че мнозина британци напускат, защото много чужденци пристигат, а това не им се харесва. Ала наистина изглежда, че прилагаме двоен стандарт. Докато прекарваме маса време дебатирайки по въпроса, какво означава имиграцията за Британия, малко мисли се отделят по въпроса за склонността на островната ни раса към скитничество. В продължение на 400 години и до относително неотдавна Британия не е била нация на имигранти, както мнозина са склонни да я описват, а нация на емигранти. Откакто корабът “Мейфлауър” отплава за Новия свят в 1620 г., е имало малко случаи, когато миграцията по посока към Обединеното кралство е била по-голяма, отколкото от Обединеното кралство навън.