НАТО - разширение
26 март 2004Реклама
Приемът на Полша, Чехия и Унгария съвпадна с първата бойна мисия на НАТО в неговата история: съюзът точно се опитваше със сила да принуди сръбския самодържец Слободан Милошевич да отстъпи по въпроса за Косово. Трите страни нямаше да останат единствените новоприети членове в НАТО от Източна Европа. Това бе ясно заявено още пет години преди това, когато бе инициирана програмата Партньорство за мира и бе създаден Североатлантическият съвет за сътрудничество. В един момент около масата седяха представителите на 30 страни, които не членуваха в НАТО, с които се обсъждаха въпроси на сигурността и военното сътрудничество.
Онези страни, които имаха реални шансове за членство, се обединиха през май 2000 в така наречената Вилнюска група: Албания, България, Естония, Латвия, Литва, Македония, Румъния, Словения и Словакия, към които по-късно се присъедини и Хърватия.
През октомври 2001, само един месец след терористичната офанзива срещу Ню Йорк и Вашингтон, десетте държави се срещнаха в София, за да заявят солидарността си със САЩ. Тогавашният генерален секретар на НАТО лорд Робъртсън подчерта, че изпълнението на критериите за членство е най-добрият принос в борбата срещу тероризма:
"Това означава не само ефикасно действащи полицейски сили и гранични войски. Това означава също добри отношения между различните етнически групи, добросъседски отношения между държавите и особено борба срещу корупцията и организираната престъпност."
Този призив бе адресиран най-вече към страните от Югоизточна Европа. Затова не беше чудно, че в края на ноември 2002 покана за членство в НАТО бе отправена само към седем от тях - Албания, Македония и Хърватия останаха за по-следващия кръг.
Осовено труден бе въпросът за постигане на разбирателство с Русия, която смяташе своята сигурност за потенциално застрашена от влизането в НАТО на трите балтийски републики. Затова на Москва бяха предоставени допълнителни права в рамката на Съюза НАТО-Русия. Може да се каже, че това бе един успешен ход, удовлетворяващ както Кремъл, така и Атлантическия съюз. По думите на германския канцлер Герхард Шрьодер:
"Трябва, мисля, да се изтъкне, че процесът на разширението бе обсъждан съвсем честно и открито с Русия. Тази откритост ще доминира и по-нататъшните преговори с Москва."
Онези страни, които имаха реални шансове за членство, се обединиха през май 2000 в така наречената Вилнюска група: Албания, България, Естония, Латвия, Литва, Македония, Румъния, Словения и Словакия, към които по-късно се присъедини и Хърватия.
През октомври 2001, само един месец след терористичната офанзива срещу Ню Йорк и Вашингтон, десетте държави се срещнаха в София, за да заявят солидарността си със САЩ. Тогавашният генерален секретар на НАТО лорд Робъртсън подчерта, че изпълнението на критериите за членство е най-добрият принос в борбата срещу тероризма:
"Това означава не само ефикасно действащи полицейски сили и гранични войски. Това означава също добри отношения между различните етнически групи, добросъседски отношения между държавите и особено борба срещу корупцията и организираната престъпност."
Този призив бе адресиран най-вече към страните от Югоизточна Европа. Затова не беше чудно, че в края на ноември 2002 покана за членство в НАТО бе отправена само към седем от тях - Албания, Македония и Хърватия останаха за по-следващия кръг.
Осовено труден бе въпросът за постигане на разбирателство с Русия, която смяташе своята сигурност за потенциално застрашена от влизането в НАТО на трите балтийски републики. Затова на Москва бяха предоставени допълнителни права в рамката на Съюза НАТО-Русия. Може да се каже, че това бе един успешен ход, удовлетворяващ както Кремъл, така и Атлантическия съюз. По думите на германския канцлер Герхард Шрьодер:
"Трябва, мисля, да се изтъкне, че процесът на разширението бе обсъждан съвсем честно и открито с Русия. Тази откритост ще доминира и по-нататъшните преговори с Москва."
Реклама