Нерешените проблеми на финансирането на партиите в България и политическата корупция

Наскоро българският клон на международната асоциация “Прозрачност без граници” представи данни от свое изследване за прозрачността, отчетността и контрола при финансирането на политическите партии от 2003 до 2006 година. Изводите на експертите бяха, че нивото на прозрачност при финансирането на партиите е критично ниско, а равнището на корупционния риск е обезпокоително високо. Почти половината от анкетираните са заявили, че финансирането на парламентарните избори през миналата година е било непрозрачно, а над 40 на сто смятат, че в страната не действува система за контрол над финансирането на политическите партии.

През миналата седмица в българския парламент се състоя дискусия около предложения от ДПС закон за лобизма, от която стана ясно, че двете други членки на тристранната коалиция – БСП и НДСВ не подкрепят проекта. Високопоставени представители на социалистическата партия обясниха позицията си с липса на изискване от страна на Европейската комисия за подобен закон, както и с убедеността си, че практиката на даване на куфарчета с пари ще продължи. НДСВ не изрази публично нежеланието си да подкрепи проекта.

Известно е, че сега българската държава отпуска годишно 5 милиона лева на 7-те парламентарно представени партии и коалиции, като всяка партия, получила поне 1 процент от гласовете на последните парламентарни избори, взема по 1.50 за всеки спечелен глас. За сравнение следва да се отбележи, че в страните от ЕС се отпускат по 2 евро, сиреч почти 4 лева за същото.

Едва ли е тайна, че тази държавна субсидия покрива незначителна част от разходите на политическите формации. Останалото се финансира със средства от т.нар.”черни каси”, като пред Сметната палата, която би следвало да контролира разходите, се представят лъжливи източници на приходи. Подобни практики се използуват не само на парламентарните, но на местните и президентски избори от някои независими кандидати. Лично председателят на Сметната палата Валери Димитров обяви, че основният проблем бил липсата на “адекватни форми на контрол върху финансирането на политическите партии” и призна, че повереното му ведомство може да осъществява само формален контрол, по документи, а проблемът за истинността и верността на финансовите отчети на партиите стои открит.

Когато във всички доклади на ЕК за напредъка на България за членство в ЕС се говори за корупция във висшите етажи на властта, естествено се има предвид и наблюдавания демонстративен отказ за прозрачност и публичност на разходите и приходите на политическите партии. Флагрантните злоупотреби на държавни служители, като бившия шеф на “Топлофикацията” Валентин Димитров, правят съвсем допустими в публичното пространство предположенията, че значителна част от откраднатите лично от него, както и от фирмата монополист в столичното отопление средства, са пълнили т.нар. “черни партийни куфарчета” в замяна на близо 10-годишния политически чадър, който е позволявал на въпросното лице да минава успешно между капките. Което до значителна степан обяснява как е било финансирано участието на много партии на миналогодишните парламентарни избори и откъде произлизат техните разходи за медийна пропаганда, за т.нар.”нагледна агитация” под формата на билбордове, плакати, листовки и всякакви други общо взето ненужни атрибути. Според официални денни изборите през 2005 година са били рекордни по разточителност в 15 годишната история на демократичния преход.

Уверени в успеха на своя бъдещ кандидат-президент Георги Първанов, представители на БСП вече обявиха, че щяли “да се опитат” да направят максимално икономична предизборна кампания, в която вместо чрез скъпи рекламни кампании кандидатите да се състезават със своите политически идеи. Подобни твърдения не са лишени от логика, след като държавните електронни и много тиражни печатни медии се контролират изцяло от управляващата коалиция, а на практика кампанията на сегашния президент тече от началото на тази година. Ако, обаче, приемем, че кампанията ще бъде “кратка и ожесточена”, както прогнозират наблюдателите, в нея отново ще бъдат изсипани милиони “грешни” левове както от джоба на българския данъкоплатец, така и от “черните каси” на политическите партии.

Какъв е изходът тогава?

Увеличени държавни субсидии за партиите? Затягане на приетия през 2004 година Закон за политическите партии? Спешно приемане на Закон за лобизма? Едва ли само всичко това. Европейската практика, която също всекидневно отчита взевъзможни прояви на политическа корупция подсказва, че преди всичко е нужен строг контрол и пълна прозрачност в партийното финансиране. В противен случай проблемите на българската парламентарна демокрация ще се увеличават все повече което може да доведе до пълно изчерпване на доверието към демократическия процес.