Нестабилният изток на ЕС

Без съмнение, като цяло ЕС е от полза за новите страни-членки от Централна Европа, но не и за политическата им стабилност. В края на тази седмица в Латвия ще се проведат избори, в резултат на които страната ще бъде управлявана от 13-то подред правителство за последните 15 години. Като се има предвид сложното разпределение на силите в парламента, едва ли може да се очаква, че новото правителство ще оцелее по-дълго от предишното. В Чехия пък тази седмица оставка подава едно правителство, което всъщност не беше встъпвало в длъжност. От изборите през юни в страната цари патова политическа ситуация и в продължение на половин година никому не хрумна начин за преодоляването й. Пак тази седмица в Полша един непредивидим в действията си селски водач на име Лепер ще реши въпроса, дали радикалната десница ще остане в управлението на страната. В Словакия пък една партия, която се нарича социалдемократическа, няма нищо против да управлява с фашизоидни елементи. И не на последно място- Унгария. Там министър-председателят спаси поста си, получавайки вот на доверие от парламента, но ще му се наложи да живее поне още известно време с уличните протести срещу политическите лъжи, които той самият си призна.

Какво става в Централна Европа! Едва ли можем да виним ЕС за политическия хаос навсякъде. От десет години насам Чехия не е имала стабилно и наистина действено правителство. Унгарците пък явно страдат от един вид дезориентация, настъпила след приемането им в ЕС и извършеното с бясна скорост отласкване от реалния социализъм в посока запад.

За хората в Централна Европа много неща бяха по-разбираеми в годините преди членството им в ЕС. Животът им беше белязан от политическите и икономически либерални идеи. Те бяха отстоявани не само от новите консерватори, но дори и от посткомунистическата левица, защото това беше изискването на ЕС. Паралелно с това обаче протичаше процес на разцепление вътре в обществото. В Унгария например двата големи политически блока – ляволибералният и дясноконсервативният не контактуват по между си. В Полша ситуацията е същата. В Чехия единствено възможният вариант за управление – създаването на широка коалция, е на пракитка неосъществим. В същото време в новите страни-членки на ЕС липсва онази авторитента личност или институция, която може да посредничи надпартийно. Президентите на тези страни не са способни да напрявт това. В прибалтийските републики хората се обединиха около личности, прекарали дълги години в емиграция в САЩ. Те създават добро ренове за нациите си навън на международния паркет, но не и вътре в самите държави. В Полша президентът е брат-близнак на министър-прдесдателя и дори само по този начин пристастен, също както и чешкият президент Вацлав Клаус, който беше години наред един от двамата протагонисти на партийно-политическата дискусия в страната. В Унгария президентът е по принцип безпартиен, но при последните сблъсъци между управляваща и демонстарнти зае явно на страната на опозицията.

Проблемът е в това, че дори и ЕС не успя да влезе в ролята на омиротворителната сила, призоваваща към разум и дисциплина. Точно обратното. Сега страните-от Централна Европа са по-независими, отколкото в годините приди приемането им в ЕС. Навремето конторълт от страна на Европейската комисия беше значителен и ефективен. Сега, ако полските и словашки победители на изборите включат в коалициите си десни екстремисти, останалите страни-членки на ЕС няма да реагират. Ясно е защо – жалкият провал на санкциите срещу Хайдер в Австрия и циничното пренебрежение на Берлускони спрямо демократичните правила, което остана безнаказано, още не са забравени.

Възможен лост за вазъдествие би било спирането на субсидиите от ЕС за тези страни. Само че проучвания показват, че това не може да бъде ефективен начин за политическо въздействие. В същото време политическата нестабилност в някои от централноевропейските страни ще затрудни приемането на крайно належащите структурни реформи вътре в ЕС.

В този смисъл от политическа гледна точка новоприетите страни засега са не допълнителна печалба , а бреме за ЕС.