Новата книга на Димитър Динев

за новата му книга и за неговите бъдещи творчески проекти.

Част от героите в десетте разказа от сборника „Ein Licht über dem Kopf“, или на български - „Светлина над главата“, живеят в социалистическа България. Други населяват по-стари времена, а трети – наши съвременници, са поели тежкия път на емигрантството.

От издателството на Димитър Динев във Виена – Дойтике, са убедени, че „лаконичният му, но същевременно поетичен език“ и този път няма да остане незабелязан от читетелите и новата книга на младия български писател също ще има голям успех.

„След като написах романа и имаше успех, издателството искаше по всякакъв начин да ме накара да издам още една книга. Преди романа бях издал един сборник разкази в едно малко издателство. Издателството Дойтике ми направи едно предложение - да издадат част от тези разкази, които бяха в предишната книга. Четири разказа от стария сборник са вътре и аз написах още шест. “

Сборникът Ви е озаглавен като един от разказите в него – история за таксиметрови шофьори. Нарича се „Светлина над главата“. Защо избрахте именно това заглавие на книгата си?

„Може би, защото е толкова двузначно. Картината, която внушава е... такава... метафизична. А в същото време е съвсем конкретна - с тая светлина на таксито отгоре, която ти е над главата. И, може би, защото именно за тая светлина над главата, която мечтаем – за тая малка светлинка в живота.“

А къде намерихте Вашата светлина в живота? Как успяхте да привлечете вниманието на издателите към работата си?

„Разбрах, че да изпращаш на издателството – на някое издателство нещо, е почти абсурдно, защото издателствата получават толкова много манускрипти, че едва ли ги четат. И е голяма случайност да прочетат твоя и да са в такова настроение, че да им хареса... Това са много фактори, на които не може човек да се осланя. И затова започнах да пиша само за конкурси по литература.“

Дълго ли чакахте да бъдете забелязан?

„Участвам, участвам, участвам... И, един ден спечелих едно трето място... После спечелих първо... Ти в началото си мислиш, че е като при спорта – спечелиш някакво първо място и веднага ще дойдат спонсори. Ама не е така. Отиваш, взимаш наградата и след това никой не знае за тебе.“

„Писането е тежка работа.“

Разбрах, че сега работите над ново произведение – пиеса за виенския Бургтеатър?

„Аз обичам да сменям жанровете. “

За какво става дума в пиесата?

„Тя е, всъщност, една много стара история, един мит, поставен в днешно време – тоест – митът за създаването на лабиринта. Поставен е в днешно време в Австрия и се казва „Къщата на съдията“. В мита, Минос е царя, който дава поръчението на Дедалос да построи лабиринта. Дедалос е всъщност гастарбайтер. Той е чужденец, емигрант. Той е избягал от Атина. Тоя Минос при мене е съдия, австрийски съдия. Минос в митологията е най-справедливия човек. Обаче, има един син. В мита това е Минотавърът, от който се срамува. Един син, който при мен, в съвремието, е убиец. И той /съдията – бел. ред./ не иска да го предаде на правосъдието. Иска и за него някаква възможна свобода. И за това наема най-големия бачкатор, майстор такъв, който е чужденец и му подава задачата да построи една къща без врати и тоя дето влезе вътре, да не може да излезе.“