Обществени медии за граждански пълнолетна публика

Според едно проучване в Германия телевизионният канал с най-висок престиж е френско-германският ”Арте”, който обаче се гледа от нищожната 0,4-процентова аудитория. Друго проучване показва, че радиото с най-голям авторитет е ”Дойчландфунк-Дойчландрадио”, чиято публика възлиза на около 1,7%. И двата случая става дума за обществено-правни програми, които се финансират от радиотелевизионните такси. И ”Арте” , ”Дойчландфунк” са скъпи програми, които предлагат висококачествен продукт и стоят надалеч от игрите, шоутата, спорта, сапунените сериали и рекламите, като добросъвестно изпълняват обществената си поръчка да информират на ниво, да образоват и да поднасят висока култура. Парадоксът е видим с просто око: масовата публика ги издържа, но не желае да ги гледа и слуша. А утехата, че тези (а и други обществено-правни) програми осъществяват предназначението си, достигайки най-вече до елитите, не решава проблема. Спорът около този проблем, който се води в Германия вече поне едно десетилетие (паралелът към аналогичната дискусия в България днес не е случаен) винаги опира до едно: допустимо ли е радиото и телевизията изцяло да бъдат оставени на пазарната регулация или тяхната обществена функция е толкова важна, че не бива да се подчинява само на закона за големите числа? Казано съвсем ясно: има ли право масовият вкус да решава еднолично въпроса за осведомеността и образоваността на цялото общество? Отговорът е: не, няма право, защото това би инвалидизирало обществото. Би го превърнало окончателно в аморфна маса от консуматори, за която главните новини са свързани, примерно, с бюста на Джанет Джаксън или последното състезание във ”Формула 1”, а целокупното световно познание се свежда до въпроси с четири възможни отговора и парична награда.

По същата причина и в България просъществуването (или по-точно – възникването) на обществено-правните електронни медии е - ни повече, ни по-малко - въпрос на духовно оцеляване. Ясно е, че БНР и БНТ не разполагат с парите и независимостта на предлагат най-висококачествения продукт, без да се интересуват от рейтингите. Ясно и друго: че дори ако се опитат да го правят, публиката им постепенно ще избяга при частните, където не я тормозят със световна политика, малцинствени права, Беетховен или Ларс фон Трир. Обществено-правните електронни медии очевидно трябва да намерят междинния вариант: с компромиси към масовия вкус и със задължителен обем сериозна информация, образование и култура. Ако оставим настрана финасовия въпрос (който е отделна и също много болезнена тема), такъв баланс е постижим, още повече, че и ”Хоризонт”, и Канал 1 тръгват от много добри изходни позиции, със свои сравнително големи и верни аудитории, с традициите и инфраструктурата си. Впрочем, моделът е познат и работи в доста европейски страни: поне шест часа в централното програмно време на обществено-правните медии трябва да са запазени за изпълнението на обществената им поръчка. Без отстъпки, без борба с частните, без реклама. И с надеждата, че публиката им е достигнала гражданско пълнолетие.