ООН и ислямът

От миналата година ислямът е обект на обстойно проучване от Програмата за развитие на ООН. Публикуваните досега два анализа се занимаваха с усвояването на научните постижения в ислямското пространство. В излезлия наскоро трети отчет се долавя значително по-остра критика: налице е, четем там, драматично задълбочаваща се пропаст спрямо неислямския свят, която се дължи на верските ограничения върху свободата на знанието и влошаващите се репресии спрямо женския пол.

Този тон е сравнително нов. Съвсем доскоро медиите в Германия, а и не само там, ни убеждаваха, че тероризмът и репресирането на жените нямали нищо общо с исляма. Така говорят обаче само онези, които не познават исляма и неговата история. В центъра на реално съществуващия ислям стоят Коранът и пророческата традиция, чиито универсалистки претенции са базират на шариата, закона на Аллах. Животът в ислямските държави е регламентиран до най-малките подробности от шариата. Споменатите претенции засягат и всички други култури, тъй като домът на Аллах е целият свят, а неговият закон е вечен. Това означава, че все още неислямизираните страни и региони трябва да се разглеждат като латентно бойно поле. Онзи, който не приема исляма или пък се опита да промени неговите правила, е виновен и самото му съществуване представлява вече форма на агресия. Всеки мюсюлманин има право да убива немюсюлманите, ако са се провинили в горния смисъл. Принципите на духовна размяна и равновесие, на обективно познание и политическо сътрудничество нямат място в тази религия.

Или да вземем прословутия разцвет на арабската култура през Средновековието. Тази култура не се подхранва от ислямски източници, както не спира да твърди западната ислямистка еуфория, а от духа на гръцката Античност. Правоверният ислям през Средновековието не може да търпи и екзекутира редица свои големи философи или ги оставя да изгният в занданите. По същото време се засилва и репресирането на жените, тъй като от всички гръцки текстове арабите усвояват най-вече Аристотел, най-големия женомразец в европейската духовна история. Това е времето, в което окончателно се бетонират основите на духовния конформизъм. Онова, което Западът обича да слави като духовното богатство на исляма, е всъщност възхищение от собствените си културни корени - за които полагат наистина грижи някои изключителни фигури на халифи от династията на Омаядите, но които биват отрязани от същинския ислям. Оттогава няма познание и наука извън периметъра на вярата. Последствията са драматични: в съвременна Испания, която далеч не е водеща в съвременното културно производство, се превеждат годишно повече книги, отколкото са преведени в целия арабския свят през осемте века от смъртта на великия Авероес през 1198.

Както ортодоксалните мюсюлмани, така и нашите западни проислямисти вдигат шум до небето, когато не само ООН, но и образовани араби критикуват духовната нищета, политическата безкултурност и непроизводителна икономика в ислямското пространство. А не е излишно само да напомним, че в нито една ислямска страна, включително и в Турция, няма функционираща демокрация. Специално сред жените цари непрогледна неграмотност, която е два пъти по-висока, отколкото сред мъжете в ислямския свят.

Дебатът в Германия по въпроса за забрадките изкара на повърхността един основен факт: непознаването на истината за исляма и неговите недемократични условия за съществуване. Ако ние продължаваме да избягваме обективния анализ, Германия може да се превърне в същата духовна пустиня, която ООН критикува в доклада си за ислямската зона.