Орхан Памук във Франкфурт

В един от тостовете на тържествения обяд, последвал церемонията по награждаването в черквата Паулскирхе, бе напомнено, че Орхан Памук е писател, а не политик. Избухнаха спонтанни аплодисменти и сигурно не един от ръкопляскащите си е помислил: защо ли му трябваше на Памук в речта си в Паулскирхе да се впуска на пързалката на политиката, на която се е подхлъзнал вече не един опитен политик.

На първо място Памук пренебрегна едно дребно, но красиво правило на учтивостта. Негово право беше разбира се да произнесе благодарствената си реч на турски и всички одобриха това. И все пак щеше да бъде повече от чиста учтивост, ако се беше обърнал към празничното събрание на английски, език, който владее перфектно, или на немски. На турски обаче речта му изглеждаше сякаш адресирана единствено към сънародниците му в берлинския квартал Кройцберг или към политиците в Анкара и Берлин. Страстният му призив за прием на Турция в ЕС достигна кулминацията си в изречението: “Трудно би било, след вековните борби и войни, да се отблъсне приятелски протегнатата ръка на Турция, без по-късно да се съжалява за това.” Това може би е вярно, само че драматичното допълнение, че това било “предложение за мир”, в противен случай съществувала реална заплаха от “фанатичен национализъм”, беше доста насилено. Човек предпочита да поеме една протегната ръка, когато тя не заплашва да го удари.

Самият Памук е заплашен сега от такива удари. В близко време той ще бъде изправен пред съд в Истанбул заради “унизяване на турското достойнство”, защото си позволи да говори публично за изтреблението на турците и кюрдите. Дори само това обвинение не е аргумент в полза на евентуалния прием на Турция в ЕС. Непосредствено преди церемонията във Франкфурт в германския печат възникна дебат, защото Памук уж се бил дистанцирал от смелите си думи. Това не е вярно. Вярно е обаче за съжаление, че по тези въпроси той предпочете да прибегне до един дипломатичен език, движещ се на границата на неяснотата. Това се долови ясно в речта му. Винаги когато се докосваше пряко до политиката, той се опитваше да се съобразява със своите най-противоположни адресати – наистина политик, но доста непохватен. А всъщност Орхан Памук е преди всичко един превъзходен писател.

Памук говори за болезненото двойнствено чувство от “гордост” и “срам”, обхващащо всички прозападно ориентирани турци, винаги когато усетели разликата между източната си действителност и западната мечта. При нас гордостта и срамът не са вече добродетели определящи естеството на политиката, а лични чувства. Добре би било, ако така остане и за напред.