Отношението на българина към институциите

Средният българин има съвсем неадекватен възглед за институциите у нас и за тяхното състояние. През последните 17 години в рейтинга на институциите трайно лидират църквата (напълно абдикирала от социалната си функция) и армията (която никога не е била по-небоеспособна в цялата 1300 годишна история на отечеството). На дъното на общественото доверие е парламентът: вчера, днес и задълго. Това е едно крайно несправедливо мнение и то е рефлектирало в една дружна омраза към депутатите: те се карат вместо да работят (като се забравя, че работата им е да се карат), те работят некачествено (като се забравя, че парламентите смениха за броени години цялото законодателство на България и то на сносно ниво), те ядат евтини кюфтета (с което масовият българин иска да вземе триците на онези честни дейци, които не посягат на общественото брашно, защото, бога ми, истинските крадци не се вълнуват от двойното намаление на кюфтетата)…

Но най-любимата и в моите очи най-глупава е темата за отсъствието на депутатите от Залата. Защо, защо депутатът за да изрази волята си, трябва да се намира в някакво определено помещение? Що за старовремско и нелепо изискване? Защо той да не може да гласува от Варна с SMS, примерно? Кое е важно? Неговото решение или сградата, в която пребивава в момента на гласуването? Та в сегашния свят хората местят от стотици хиляди километри милиони и милиарди!

Тук са абсурдни самите конституционни изисквания за кворум: те са произлезли в един съвсем друг, вече отмрял свят, в който пътешествието от Силистра до София е траяло седмица, понеже е ставало с волска каруца.

Пък и просто не разбирам: какво като дават на колегите картите си да гласуват вместо тях? С какво това нарушава нашите права и/или интереси? Но никой не си задава подобен въпрос – нали е депутат, той затова служи: първо да си го изберем и веднага след това да започнем да недоволстваме от него...