От Кого зависи приемането на България в ЕС - Мирела Иванова

Непрекъснато си задавам въпроса от кого повече зависи приемането ни в Евросъюза – от страните членки или от нас самите. Договорът е подписан, шампанското е изпито – но свършена ли е същинската работа…И в какво всъщност се изразява тя? Само в гласуването на акорд на важни законопроекти ли? В провеждането на съдебната реформа или в прилагането – по-скоро в налагането на ред и законност у нас? В промяната на мисленето и манталитета и на политици, и на граждани? В изпълзяването ни от бедността?

Удавени в административните клишета на политическото говорене, сякаш съвсем изгубихме и значимостта на случващото се, и далечния хоризонт, и мярката на скептицизма. Класическото олюляване от една крайност в друга, от патетиката до очернителството на всяка перспектива, съвсем взе да ни пречи. Да пречи най-вече на разумната и прагматична убеденост в собствените ни сили и възможности – външният министър Калфин говори за спасяването на членството ни през 2007, но някой трябва да кажа, че не е зле да се спасим първо от собствената си българска неразбория на всички равнища.

Да започнем с горчивата истина, че четири или пет публични убийства за два месеца идват малко в повече за една европейска страна, създават впечатление за безвластие, дори за надмощие на организираната престъпност над държавата. Един бивш главен секретар на МВР предупреждава и за предстоящи политически убийства, поради обвързаността между престъпния и политическия свят. Всъщност простреляната високопоставена митничарка е знак тъкмо за подобни предчувствия. Пък и за други – че МВР не си е на мястото, то е ясно и без Милен Велчев да бе станал опонент на Бойко Борисов в кметската надпревара, но някак си се потвърждава и предчувствието за оттеглянето на държавата от тази битка, тъй като мнозина от високопоставените й представители са заинтересовани тя да не се провежда, икономически заинтересовани, това искам да кажа.

Обезкуражителен в евроконтекста е и начинът, по който тече предизборната кампания в столицата, сякаш целта е не да се дадат визии за бъдещето на града, а да се изсипят колкото се може повече кофи с нечистотии помежду участващите, някакво своеобразно изплискване и надплискване, което умножава безперспективността и поражда различни видове апатии. Не само обичайната псуваческа.

Изваждането на неизпрано синьо бельо също не се вписва в европейските маниери. Не знам как я мислят самите десни, и докъде стига погледа им – но не виждат ли, че се превръщат в част от разпада, от деструкцията на обществото, и това вече от сума време…

За депутатите въобще не ми се отваря и дума, нито за изводите на Световната банка относно подкупността им – и както се казва на жаргон, дано Калфин набие канчетата на посланниците ни, та поне в тях да ни остане някаква надеждица