Пак ли си търсим "бащица"?

Току-що се връщам от почти едноседмично пътуване из Североизточна България, което случайно съвпадна със следизборното време. Време, което много напомня на обичайните за сезона опасни мъгли. Непрогледността на спусналата се обществена мъгла е доловима в оценките, мненията, слуховете и допусканията, с които хората се опитват да схванат по какъв път ще поеме страната ни, как ще се подреди политическият пасианс, какво ще се промени в собствения им живот.

Предадохме ли се?

Поне няколко „опорни точки“ в общуването с най-различни събеседници ми се сториха твърде тягостни. На първо място масово споделяното съмнение, че президентските избори са предварително „уговорен мач“ от някакви задкулисни кукловоди - вън и вътре в България. Наистина ли българите са изгубили и последната увереност, че нещичко все пак зависи и от тях, дали не са се примирили с пасивната агресия на внушението, че са само фигури в нечия чужда игра? Не мога и не искам да приема подобно елементарно примиренчество. Но навярно си има и конкретно обяснение, съдържащо се например във въпроса, който ми зададе един мислещ и знаещ човек: „Смятате ли, че някой се осмелява да се разбунтува или да изрази мнение в малкия град?“.

Градовете, които посетих, не бяха малки, само смаляващи се. Пролича си и по това: първите спирки на автобуса, с който се върнах в София, бяха терминалите на софийското летище, а до третата и последна стигнахме едва седем души от всичките петдесетина пътници.

Преструктуриране на сервилността

Но да се върна към „опорните точки“: на второ място е ясно доловимо преструктурирането на сервилността спрямо властовите фигури и излъчващите ги партии. Изглежда на мнозина им допада или пък изпитват вътрешна необходимост от някакъв тип идейно или житейско подчинение, от емоционална зависимост от ярък и силен вожд. В случая фокусът започва да се измества към генерал Румен Радев, който се превърна в обект на невероятно дървено философстване, прекомерни надежди и доста смешновато-провинциални митологизации. Не казвам, че и определени медии нямат специални заслуги за моделирането на масовото съзнание: очерците за бъдещия български президент, разгърнати с клишета от друга епоха, са направо смайващи - в тях той още от детската градина пръв се справя с възложените му задачи, безупречен е в отношенията с другарчетата си, следва неотклонно мечтата си да лети и прочие. Не ми е ясно как точно си помагаме като общество по този начин, как се съмовъзпитаваме в критичност, свободомислие, гражданско поведение и прагматична разумност... Не ми е ясно и как очакваме нещо да се промени, ако промяната не започне от нас, от съзнанието ни да изискваме от политиците си, да ги държим изкъсо и нащрек, вместо непрекъснато да ги овъргалваме в невъздържаните си и крайни емоции от „Осанна“ до „Разпни го“.

Няма да е зле вместо коленопреклонно да отместваме поглед от един към друг „бащица“, да предявим категоричната си претенция за решаване на настоящата управленска задача: съставяне на правителство, което да поеме отговорност, преди съвсем да се изпоразгубим в напрегнатата обществена мъгла.