Перспективите на Атлантическия съюз

Странен съюз! Външно НАТО се изстъпва с много патос, във вътрешността си обаче страда от изтощение. В Афганистан алиансът иска да докаже на света какво може и смята, че там в никакъв случай не бива да се провали. Само че мисията на НАТО там стига едва-едва да държи талибаните далеч от властта. Атлантическият съюз е твърде слаб, за да омиротвори страната. А Силите за бързо реагиране, които трябваше да се превърнат в гръбнака на едно ново НАТО, са практически обречени.

Афганистан и Силите за бързо реагиране, първоначалните символи на един самоуверен и глобално действащ алианс, заплашват да се превърнат в символ на неговия провал. Същността на проблема е липсващата воля на партньорите да последват думите с дела. Командирите от НАТО в Афганистан например все още трябва да се борят за войските, които им бяха обещани отдавна. Нетърпимостта на съюзниците към афганистанската авантюра е вече толкова голяма, че НАТО ще трябва да наема частни хеликоптери за снабдяването на войските, само защото натовските партньори не са готови да предоставят такива.

В същото време обективните способности на НАТО са извън всякакво съмнение: съюзниците са толкова силни във военно отношение, че биха могли без проблеми да се справят със задачите си както в Афганистан, така и по отношение на Силите за бързо реагиране. Това, че не го правят, се дължи на липсващата идентичност. Колебливата готовност за намеса отразява несигурността по въпроса, какво ще става с алианса занапред.

Страните-членки на НАТО се опасяват, че могат наистина да започнат дебат по стратегията на съюза, но че няма да могат да го завършат. Различията в оценката на онова, което се възприема като заплаха за сигурността, са твърде големи; същото се отнася и за начина, по който трябва да се реагира на тях. Когато ставаше дума за защитата от един общ голям враг, тогава нещата бяха лесни. Откакто обаче НАТО тръгна на експедиции по света, нещата станаха трудни. Никой не подценява опасността от тероризма. Но дали отговорът трябва да бъде обезателно “война”, както са убедени американците, като водещата сила в алианса, това е много оспорвано сред съюзниците. Затова по въпроса за иракската война се стигна до разрив, който едва не отнесе и НАТО.

Така че спорът продължава. Един отличен познавач на вътрешните механизми в НАТО заяви неотдавна, че истинската трансформация на Атлантическия съюз се състои в това да се сбогува с илюзиите си. Илюзията в случая, това е убеждението, че единството на един съюз, почиващо върху нуждите на общата отбрана, може просто така да се прехвърли върху една организация за глобални военни интервенции. Твърде различни, понякога дори противоречиви са мненията, интересите и целите на партньорите от алианса. Ако алиансът иска да оцелее, той трябва да се ограничи до по-скромни и реалистични цели, а това означава - до централната си мисия, отбраната.