Писателите не са обладатели на по-висок морал от останалите хора

Наскоро стана известно, че Ервин Щритматер, големият романист на ГДР, е служил във войските на СС по време на Втората световна война - нещо, което до смъртта си той премълча на своите читатели. Управляващата комунистическа партия е знаела обаче това; все още не е ясно дали го е изнудвала с тази информация.

През последните години не липсваха подобни новини. Най-видният бе случаят на писателя Гюнтер Грас, който като 17-годишен също е бил мобилизиран в частите на СС. За разлика от Щритматер обаче той сам си призна това. Никой няма да тръгне да го вини, че като момче е бил в СС. Неговият морален авторитет обаче пострада, тъй като той самият винаги е застъпвал един морален ригоризъм, изискващ от другите да не крият миналото си.

Почитането на писателите като

"съвестта на нацията"

има традиция в Германия. Това е разбираемо в една страна, останала така дълго разпокъсана. В продължение на векове културата и езикът заместват спойката, липсваща на политическа равнище. След Втората световна война германците още повече се обърнаха към блясъка на своите културни традиции: този народ бе родил Хитлер - но също и Томас Ман. Така че от писателите се очакваше на първо място нравоучителност, сериозност, достойнство.

Трезво погледнато обаче писателите не са добри в тази роля. Мнозина от тях, подобно на повечето хора на изкуството, са лабилни, често егоистични същества. Според Томас Ман

"поетът е абсолютно негоден в полето на сериозната дейност, а по отношение на държавата той е не само безполезен, но дори и опасен бунтар".

При диктатурите впрочем тази бунтарска настройка нерядко превръща писателите във важен символ на опозицията - каквито бяха например Солженицин или Вацлав Хавел. Смелостта или ако предпочитате безумството, с което някои автори заемат страната на онеправданите, ги поставя в положението на водачи на общественото мнение - както да кажем Емил Зола в аферата Драйфус.

Но въпреки тези понякога наистина завидни качества, писателите не са по-добри хора или по-проникновени в политиката отколкото останалите граждани. Особено в отворените, либерални общества, където всеки може свободно да заяви мнението си, те не могат да претендират за привилегии за собствената си гледна точка.