Плевнелиев и "грандиозният манипулативен план"

Коментар от Татяна Ваксберг:

Ако политиката беше кинопродукт, България вече да е взела Оскар. Чуйте президента Плевнелиев и ще се убедите: в България, казва Плевнелиев, има “сценарий за замитане и подмяна на историческата истина”. Този сценарий има за цел българите да нямат памет за комунизма. И е толкова могъщ, че успява да постигне почти невъзможното: пречи на едни хора да пишат (за комунизма), а на други хора да четат (пак за същото). Нищо чудно, че президентът определя този сценарий като “грандиозен” и надарен “със страшна сила”. Нито Уди Алън, нито Алмодовар някога ще постигнат такъв поразителен ефект.

Къде е режисьорът на този "подмолен сценарий"?

Всъщност не е много смешно. Държавният глава стана поредният разпространител на площадните конспиративни теории. Каза, че в България е бил “разгърнат грандиозен по своя мащаб план, изцяло манипулативен, българите да бъдат лишени от памет за комунизма”. Както е свойствено за твърдения от такъв порядък, неговите тези не са съпроводени с никакви конкретни данни - нито научаваме кой е писал синопсиса за този сценарий, нито ще разберем къде му е офисът.

Необичайното в тези думи е тяхното авторство. Просто президентите, които знаят как се поддържа историческа памет, имат цялата власт на разположение, за да извършат именно нещата, които смятат за правилни. За това не са им необходими правомощия, изрично записани в конституцията. Един президент може да лансира инициативи и да поощрява героите в тези инициативи. Той може да взима под своя патронаж изследователски центрове, да въвлича ученици и студенти в различни дейности, да учредява специални награди или стипендии. Той може да настоява пред изпълнителната и законодателната власт за написването на нови учебници и дори може да пояснява какви точно учебници смята за уместни. Когато прецени, че медиите не обръщат достатъчно внимание на инициативите му, той може да ползва ефирното си време, за да обясни какво прави и защо. И може пак да използва ефирното си време, за да обясни защо ще продължи да го прави. А накрая може отново да използва ефирното си време, за да увери, че няма да спре да го прави.

Накратко: президентът е онази ключова фигура, която със своите авторитет, енергия и убеденост в мисията би могла да насърчи хората да вярват не в конспиративни теории, а в собствените си сили. И ако има нещо, което президентът не бива да е, то е това: примирен със злите стихии човек, който публично приема, че действията му са излишни, тъй като предварително са обречени на неуспех.

А сега фактите

Освен че е неуместна, тезата на президента е и дълбоко невярна. Не е вярно, че няма памет за комунизма, нито пък е вярно, че “истината за комунизма” не е “изречена на глас”. Съществуват десетки сериозни изследвания за този период, направени през последните години. Върху тази част от историята работят (по азбучен ред) Александър Везенков, Ивайло Знеполски, Иван Еленков, Йордан Баев, Мария Дерменджиева, Момчил Методиев, Михаил Груев, Румяна Маринова-Христиди, Христо Христов и не е сигурно дали в тази поредица от имена не сме пропуснали още поне дузина изследователи. Читалните в Държавния архив и в архива на МВР доскоро пустееха, но от няколко години насам са пълни с хора. Игрални и документални филми, третиращи сюжети от времето на комунизма, получиха достатъчно популярност. Последният пример беше успехът на филма “Съдилището” на Стефан Командарев, който участва в надпреварата за Оскар.

Всички тези изследователи имат достатъчно достъп до медиите, макар и да го поделят с редица шарлатанстващи безделници, представяни и приемани наравно с останалите като “историци”. Но нека оставим и на зрителите възможност да носят някаква отговорност. Например тази: да изберат на кого да вярват.

Каквото и да казва Плевнелиев, “паметта за комунизма” не може просто да съществува - тя се удържа, развива и обсъжда всеки ден. И ако президентът наистина е загрижен за тази памет, достатъчно е просто да говори за нея.