Политическия край на Петър Стоянов

Поговорката, че когато Господ иска да накаже някого най-напред му взема ума е изключително актуална за българския политически живот

След като загуби половин година в безмислени преговори за обща дясна кандидатура за президент, Петър Стоянов най-накрая призна, че нищо друго освен собствената му персона не е било предмет на интереса му към този процес. Той иска пак да е той. Това е простата истина. Вместо обаче да постъпи като мъж и още в началото да обяви, че иска отново да се бори за президентския стол, Стоянов изигра поредица от абсурдни етюди на тема “обща дясна кандидатура”. Връх на споменатите абсурди е последното предложение на синия лидер – общата дясна кандидатура да се избере въз основа на социологическо допитване. Няма да размишляваме по същество над тази глупост, която впрочем веднага бе отхвърлена от няколко известни професионални социолози. Сега само ще припомним как Петър Стоянов изгуби предварително спечелени избори през 2001. Тогава всички социолози го сочеха за безпорен победител, той беше любим на всички вестници, телевизии и радиа и нищо не помрачаваше безметежното му президентстване. Първата му публична грешка тогава бе разграничаването му от СДС и намерението му да се кандидатира като независим. Без да му мигне окото той обърна гръб на партията и избирателите, които буквално от нищото го издигнаха до голямата политика. Впрочем от днешна гледна точка независимата му кандидатура изглежда още по-абсурдна, защото сега той иска да се кандидатира като лидер на СДС. Тогава Стоянов се опита да се откачи от негативите, които управлението имаше след четиригодишен мандат и отказа да понесе каквато и да е отговорност за него, въпреки, че беше един от лидерите и символите на реформаторското мнозинство. Той обиди сините лидери и избиратели като ги нарече “разбити авари” и се опита да се присламчи към жълтите победители. Следващата грешка бе подкрепата, която буквално измоли от Симеон Сакскобургготски. Стоянов се унизи до там, че да чака до късна доба царското благоволение пред камери и микрофони. След това по време на предизборната кампания той си позволи да ползва плакати и предизборни обещания на Симеон, нещо което днес мнозина са забравили, но което е абсолютно скандално. Той на практика се отрече от собствената си самоличност и на гърба на царската популярност се опита да спечели изборите. Не успя. Царската подкрепа се оказа измама. Симеон буквално му се подигра когато в деня на изборите се чудеше дали си струва да хаби бензин, за да гласува в село Баня. След като загуби изборите, които както казахме всички смятаха за предварително спечелени, Стоянов буквално изчезна за няколко години. Опита се да създаде фондация от която нищо не излезе и когато видя, че лидерството на Надежда Михайлова е обречено се втурна да атакува стола й. Зае мястото на лидер на “разбитите авари” явно с единствената цел да потърси реванш на Георги Първанов. Верен на стила си той изигра и тази игра по-най глупавия и нелеп начин. Първо обяви, че няма да се кандидатира за президент, после го направи чрез Георги Пинчев, поиска формата от четири партии да бъде увеличен на осем, а след като не успя да получи достатъчна подкрепа от тях го обяви за нефункционален и поиска социологически проучвания, надявайки се на високия си рейтинг. С това Петър Стоянов сложи край на политическата си кариера по най-лошия за него начин. И ако до сдкоро е имало хора, които са си спомняли с добро за неговото президентстване, то със сигурност след последните циркове на бат Петьо те ще се сведат само до тесния му семеен кръг. Този човек наистина има дарбата да избира най-лошото за себе си и го прави с впечатлението, че е най-добро. Когато гледам Петър Стоянов се сещам за онази поговорка, че когато Господ иска да накаже някого най напред му взема ума. Една наистина мъдра поговорка. Особено за българския политически живот.