Попмузиката и политиката

Born in the USA, Роден в САЩ, се казваше най-големият хит на Брус Спрингстийн от началото на 80-те години. Така и не се разбра дали това е патриотичен химн или критичен поглед върху положението на виетнамските ветерани. Има аргументи в полза и на двете интерпретации на тази рок-класика и затова както републиканците, така и демократите отправиха запитване до мистър Спрингстийн, дали могат да използват парчето тази година като музикална тема на съответната предизборна кампания. "Босът", както го наричат феновете му, отказа и на едните, и на другите.

Гарнирането на американските президентски кампании с поп- или рокмузика има традиции в Америка. Парчето на Флийтуд Мак Don´t Stop вещаеше оптимизъм, който съпътстваше изборните победи на Бил Клинтън през 1992 и 1996. За разлика от Германия, където за същата цел се ангажират поети и мислители, за мобилизирането на избирателите в САЩ се разчита не на моралния авторитет на интелектуалните елити, а на масовия вкус.

Онова, за което става дума при съюза между политика и попмузика, изглежда очевидно: да се използва популярността на звездите за политически цели, да се придаде на политическата класа онзи блясък, който й липсва по начало, докато границата между попзвезда и политик се размие - както в случая с Клинтън, - и чрез симбиозата с младежката култура да се генерира едно еуфорично настроение на ново начало и динамика.

В съответствие с това на състоялия се тази седмица в Бостън конгрес на демократите свириха някогашните наркомани от Ред Хот Чили Пепърс; подходящи в случая биха били също ЕрИЕм или Ю-2. Това са групи, чиито големи успехи принадлежат на миналото, и които с участието си в предизборната кампания сами се надяват на поне частично регенериране на някогашната си слава.

Впрочем при коалицията между поп и политика не става дума само за популярност и стимулиране на продажбата на дискове. Връзката между партийна програма и музикално направление не винаги е ясна в подробности, но все пак не е напълно произволна. Преобладава мнението, че попмузиката в най-широк смисъл клони към либералност. Така се мотивира връзката с по-отворените по социалните въпроси демократи, докато битовият саунд на кънтримузиката пасва по-удачно на консервативния патриотизъм.

При днешните условия на невиждана инсценировка на музика, език и тяло в попкултурата, изглежда че вече няма голямо поле за протестни песни. Капитализмът не само инструментализира за собствени цели отправяната по негов адрес критика, но и сам генерира най-непредвидими нови форми на протест.

Така че вече май няма място нито за големи химни, нито за големи мечти. Политическият протест се осъществява по много по-прагматичен начин - и на по-директен език: отивайте да гласувате, по дяволите! Впрочем човек би трябвало поначало да гледа с подозрение на съединението между поп и политика в големи мащаби - не само поради несигурния вкус на политиците, но и защото подобни проекти не могат да се отърват от пропагандата. Или лошият вкус и пропагандата вървят ръка за ръка? Такъв е неизбежният извод, който се налага, когато човек узнае хитът, който Садам Хюсеин беше избрал за последната си изборна кампания през 2002. Това е такъв виц, че на човек просто не му се вярва: I Will Always Love You, Винаги ще те обичам, на Уитни Хюстън.