Похвално слово за предпазната клауза

Европейската тема в България ще остане завинаги свързана с понятието предпазна клауза. Толкова често с повод и без повод бе споменавано то през последните три години, а и преди тях. Развяваше се и дрънчеше като бостанско плашило. Което не попречи бостанът да бъде обран - по метафората на премиера, самоопределил се като негов пъдар.

Предпазната клауза като алиби

На думи предпазната клауза бе измислена, за да може при нужда, ако новоизпечените страни-членки България и Румъния се отклонят от поетите ангажименти, да бъдат защитени интересите на Европейския съюз. На практика тя трябваше да послужи като алиби за преждевременното присъединяване на двете страни и като средство за успокояване на общественото мнение и на онези политически кръгове в старите страни-членки, които не бяха съгласни да се правят компромиси с изискванията за членство.

После, естествено, въпреки несъмнените основания за това, клаузата не бе приложена нито веднъж. Пък и прилагането й вероятно щеше да създаде още по-големи проблеми, тъй като никой не бе помислил за процедурите и последиците.

Така европейските автори на нововъведението, наречено предпазна клауза, сега могат да се чувстват по-спокойни, след като с изтичането на тригодишния му гаранционен срок отпадна и теоретичната опасност някой да им напомня за него.

Кого предпазваше предпазната клауза

И у нас за някои отпадането вероятно ще е повод за успокоение. Едни ще се възползват, за да го обявят шумно за поредния успех, превърнал страната в нормален член на ЕС. Други тихичко ще потриват ръце, доволни, че пак са успели да извозят европейците. Нещо като радостта на двойкаджията, отново пуснат по милост да премине в по-горен клас. Разбира се, страната си остава все същата, а извозени си остават пак нейните граждани.

Всъщност, макар и само като теоретична заплаха, предпазната клауза предпазваше не интересите на Европейския съюз, а нашия собствен интерес. Интересът на желаещите европейски правила и модерност, истински, а не привидни реформи. А в осъществяването на това желание основен съюзник и главна надежда бе и си остава натискът отвън.

Една надежда по-малко

Разбира се, инструментите на този натиск обикновено се оказваха недостатъчно силни, за да преодолеят вътрешната съпротива срещу промените. Така въпреки предпазната клауза и въпреки прословутия мониторингов механизъм съдебната реформа продължава да тъпче на едно място. А почти две години, след като за пръв път бе приложена най-болезнената санкция - спирането на европейски пари, реалните резултати в борбата срещу корупцията във вид на осъдителни присъди продължават да са само пожелания и обещания в бъдеще време.

Остават общите за всички страни-членки наказателни процедури при неспазване на общностното законодателство. Вече се видя обаче, че и тази заплаха е безсилна да спре например пагубните за природата инвеститорски намерения в туризма. Като лифта до седемте Рилски езера. Или като открития тържествено в навечерието на новата година от премиера Рилски ски център, на чийто незаконен лифт някога беше заседнал предишният премиер.

Така или иначе, колкото и бавни и недостатъчни да са положителните промени в България, те се дължат преди всичко на натиска отвън. А и какво ли щеше да се случи, ако го нямаше и него? За Европейския съюз предпазната клауза може да бъде символ на неефективност. За нас нейното отпадане означава една надежда по-малко.