Смъртта на Ниязов дойде внезапно, неочаквано. Никой в Туркменистан – поне така изглежда на пръв поглед – не можеше да си представи до този момент, че “Туркменбаши”, както Ниязов искаше да го наричат, е смъртен. Ексцентричният деспот беше наложил приживе истински култ към личността си. Вестниците публикуваха снимката му всеки ден, а телевизията показваше редовно как посещава училища или получава букети от усмихнати деца. Цялата страна бе осеяна от хиляди негови портрети и статуи, а на негово име бяха кръстени пристанище, ферми, военни поделения и дори един метеорит. Ниязов нареди да се сменят и имената на дванайсетте месеца на годината и на дните на седмицата с по-гръмки имена, на вече с тези на майка му и с неговото собствено име. Ниязов е и поет. Неговото псевдо-философско произведение “Рухнама”, политико-духовно ръководство в две части, бе задължително за изучаване от държавните служители, студентите и учениците. Ниязов, назначен за глава на съветската република през 1985-та година по времето на Съветския съюз, получи през 1999-та година от парламента на Туркменистан пълни правомощия за неограничен период от време. Народът на Туркменистан, държан в клетката на сталинисткия режим, подтискан, изолиран и индоктриниран, не биваше да знае за болестта на политическия си лидер. Сега целият този народ е призован да участва в колективна траурна церемония в памет на Туркменбаши. Построен е вече мавзолей, знае се и кой ще заеме поста временен президент. Въпреки това се шири несигурност относно бъдещето на туркменистанската държава.
Ниязов естествено не се е погрижил за уреждането на въпрпоса кой ще е негов наследник начело на държавата. Синът му живее в чужбина и засега няма политически амбиции, а местните политици са чисто и просто марионетки в сянката на великия държавен глава. Опозиционерите – прогонени или пък в затвора – са прекалено малко.
С оглед на това как би могло да изглежда бъдещето на Туркменистан? Дали внезапната кончина на Ниязов би могла да се възприеме като шанс за свобода? Или пък по-скоро като начало на свирепа битка за власт в една страна, в която чуждестранните музика и филми са забранени, в която медиите са изцяло зависими от цензурата на държавния апарата, в която фактически няма граждански права. В една такава държава няма надежда за промени в положителна насока. Всичко да си остане по старому е май най-вероятната, макар и ужасяваща перспектива.
Въпреки тази перспектива Ашхабад ще привлече вниманието на световната общественост. Не само автократите от останалите центално-азиатски държави, но и Русия и САЩ ще се опитат да наложат влиянието си в туркменистанската държава, която разполага с огромни петролни залежи.
