По повод на една награда

Престижното отличие на университета бе връчено за девета поредна година. Дончо Цончев е автор на разкази, новели, повести, драми, по-известните от които: „Мъже без вратовръзки”, „Роман на колелета”, „Червени слонове”, „Звезден прах”, романовата трилогия „Жълтата къща”. Той има около 60 издадени книги. Произведенията на Цончев са преведени на повече от 20 езика, но са еднакво непознати както по света, така и у нас.

Номенклатурно произведение на социализма

Цончев е от онези номенклатурни произведения на социализма, които обитават българската публичност безпроблемно повече от тридесет години. Това щеше да е съвсем нормално, ако през тези години България винаги е била демократична страна в която по-добрите и по-талантливите успяват. Работата е там, че тя бе примитивна диктатура, която много внимателно прецеждаше всички, които искаха да се занимават с творчество. Ето как описва Дончо Цончев неговия съученик Веселин Бранев в своята книга „Следеният човек”. Тя се появи преди няколко месеца, но медиите не я забелязаха, въпреки, че бе едно от литературните явления през последните години.

„Понякога послъгваше – Когато бях юношески шампион по бокс…”. Никога не е бил такъв…Мисля, че Д.Ц. беше открил нещо много важно – в тази страна можеше да се лъже съвсем безнаказано, стига да не се засягат интересите на Единствената партия.

“Той беше един успял човек, но той не беше писател”

Това, което пишеше, беше съвсем скудоумно и празно. Нямаше нищо за казване, дори на самия себе си. Съчиненията му не вълнуваха читателите, но пък не притесняваха политиците, което имаше по-голямо значение. Безспорно имаше едно силно качество – успяваше да си внуши, че е писател и да го втълпи на другите, без да се налага те да придремват над страниците на книгите му. Д.Ц. бе образец на максимално добър използвач на тоталитарната литературна действителност, характерна с откъснатост от европейските културни влияния, капсулирана в собствената си провинциалност и във великодушно ниската взискателност на критиците. Всъщност Д.Ц. живееше от отсъствието на критерии в литературния живот на България”

Духовен елит, създаващ усещане за застой

Трудно може да се добави нещо към тази кратка, но изчерпателна характеристика. Бихме казали само, че Дончев е едно от дежурните имена, изкуствено поддържани от медии, благодарение на приятелски връзки и инертност. Освен него и групата в която влизат Светлин Русев, Вежди Рашидов, Стефан Цанев, Божидар Димитров, Антон Дончев трудно можете да срещнете алтернативно име, което често да се споменава в масовите медии. При това споменатите хора се изказват по всякакви въпроси – най-вече политически. Те имат себе си за духовен елит, а неизменното им присъствие създава усещането за застой и то от времето на Живков. Жалкото е, че от СУ се присъединиха към тези халтураджийски навици и сложиха академична тога на човек, който е твърде далеч, както от академичността, така и от писането. Това няма да направи книгите му по-добри и четивни, нито българската култура по-малко провинциална и по-качествена.