Преглед на германските седмични списания

Периодът около Нова година е голямото време на всички прогностици, ясновидци и звездобройци. Техният предмет е онова, което от векове се нарича “съдба”. Мнозина просто не могат без тази дума – и с право, смята списание “Шпигел”, чиято водеща тема в последния му брой за годината е силата на съдбата.

Ако не се лъжем, четем в пространния текст, думата “съдба”, въпреки всички съмнения и колебания, изживява удивително възраждане. Едно актуално допитване, проведено по поръчка на “Шпигел”, показва, че много германци, 52 проценти от възрастните, са убедени, че животът им се влияе винаги или понякога от една висша сила; 32 процента от тях смятат, че това е силата на “съдбата”, докато 10 процента предпочитат да говорят за “случайност”. Същият общ брой хора – 52 процента от анкетираните – наричат тази върховна сила “бог”.

В книгата си “Всичко е случайност” писателят Щефан Клайн регистрира факта, че половината от германците вярват, че отговорна за техния житейски път е планираната съдба. Същевременно обаче Клайн преценява склонността на мнозина да отрича чистата случайност като “трик” на нашия настроен към селективно възприятие мозък. В една точка трябва да се съгласим с Клайн, пише “Шпигел”: “Вярата в силата било на съдбата, било на случайността е основна черта на човешката психика.” Още по-категорично - и поетично - го е казал философът Кант: “Царството на сенките е раят на фантаста.” Точно така: съдбата е растение, което обича сянката.

Възраждането на понятия като съдба и провидение естествено ядосва “просветените” и се нуждае от диференцирано разглеждане. Такова предлага философът Михаел Тойнисен в съчинението си “Съдбата през Античността и модерността”. Той пише, че заедно с Античността, модерната наука е погребала и нейното понятие за съдбата. Тойнисен констатира “завръщането” на това понятие и смята, че това е шанс да се ограничи субективизма на съвременния човек.

Берлинският философ пише, че не е необходимо човек да склони глава пред един голям бог. Достатъчна е онази скромност, която произтича от древното съзнание за крайността на нашия живот, за многостранната зависимост на човешкото съществуване. Дали тази чужда сила, която сдържа нашата арогантност, ще бъде наречена “съдба” или “случайност” е абсолютно маловажно – подчертава Тойнисен, а “Шпигел” допълва: “Съдбата, този голям предмодерен разказ, е вид религия след смъртта на бога, вярата на онези невярващи, които не искат да зачеркнат историческия преход от личния върховен бог към върховенството на човешкия разум, но не искат и да прекаляват с така придобитата автономия.”

“Шпигел” припомня, че не друг а философът-скептик Лудвиг Витгенщайн, който признава само естествените науки за точни науки, се е занимавал с въпроса за съдбата. Неговият основен извод гласи: “Не какъв е светът е мистичното, а че той е.” Оттук Витгенщайн заключава: “Ние хората сме в известен смисъл зависими, а това, от което сме зависими, можем да нареч бог; в този смисъл бог е просто съдбата или, което е същото, независимият от нашата воля свят.”

Съдба или провидение има може би и в политиката, макар че прогнозите и анализите в това поле се ограничават обикновено до наличните факти. Затова и заглавието на редакционната статия в списание “Щерн”, “Ирак – един втори Виетнам?”, не е подкана към спекулации, а подтик към реалистична оценка на ситуацията. Във всеки случай главният редактор на списанието Томас Остеркорн е категоричен: иракската война заплашва да се превърне не само във втори Виетнам за Америка, но и да хвърли в хаос целия регион. За президента Буш, четем в статията, 2006 беше най-лошата година в досегашното му управление. Почти не минаваше ден без кръвопролитни атентати в Ирак. Бившият външен министър Колин Пауъл и редица висши военни заявяват вече открито, че тази битка не може да бъде спечелена. Самият Буш, който не оставяше досега никакво съмнение в “стратегията на победата”, признава междувременно, че нещата не вървят добре. Победителят впрочем е ясен, пише “Щерн”: това е Иран. Тази страна се оформя като регионална велика сила, чийто президент неприкрито посяга към атомната бомба и се гаври с ООН.

Американските неоконсерватори представяха похода срещу Багдад като “разходка”. Те си правеха сметката, че с освобождението на Ирак ще се положи началото на демократизацията на целия Близък Изток и ще започне епоха на свободата – естествено в смисъла на американските интереси. Сега обаче пропагандистите на войната са в отстъпление. Сипят се оправдания и извинения: войната била ужасно зле подготвена, нямало никакво следвоенно планиране, президентът не искал да чуе или изтласквал истината. Само че – подчертава в заключение “Щерн” – всички тези грешки и провали бяха заплатени досега с живота на близо 3000 американски войници.