Преглед на германския седмичен печат

Седмичникът "Райнишер меркур" публикува коментар под заглавие "Последиците на едно изригване". В него четем:

"Това, което не става - не става" гласи законът на Мърфи и никъде другаде той не важи така стопроцентово, както в Близкия изток.

Най-добрият пример в това отношение е ивицата Газа. Почти нищо не остана от така наречената "смяна на караула", която Израел обяви преди две години и половина, изтегляйки войските си от Газа.

Икономическата и политическа изолация на Хамас не доведе до никъде. Вярно, за известно време ислямистите в Газа попаднаха дори зад решетките. Само че сега след успешния им щурм на граничния пункт Рафах те са отново на върха на славата си. Граничните ограждения могат да бъдат поправени, но повторното им счупване е възможно всеки момент.

Ето защо

Израел и ЕС трябва да преосмислят стратегията си

Новата ситуация в Газа все пак носи и шанс за по-добро бъдеще. Колкото по-рехава е границата към Египет, толкова по-малка е отговорността на Израел за случващото се в Газа. Палестинците могат да се снабдяват с храна и медикаменти и да изнасят стоки и през египетските пристанища. Наистина по този начин се увеличават и възможностите за контрабанда на оръжие за терористите. Трябва обаче да се признае, че и изолацията на Газа не постигна кой знае какви резултати в това отношение. Освен това може да се предположи, че самият Египет ще упражнява строг контрол, защото няма интерес от превръщането на Газа в въоръжен до зъби калифат. Ето защо правителството в Кайро е заинтересована от затваряне на границата. ЕС би могъл да помогне за подобряване на положението в Газа, например като изпрати отново гранична полиция там, която изтегли след като Хамас завзе властта.

„Дали Европа е достатъчно силна, за да преглътне не само егоцентричния Никола Саркози, но заплашващия да се върне отново във властта Берлускони?”

пита вестник "Ди цайт". В статията четем:

Изкачването на Саркози и Берлускони към властта не е неоснователно. Франция и Италия са двете страни в ЕС, стагнацията в които стана непоносима. Мултимилионерът и и политически хиперактивният аутсайдер Берлускони, би могъл да се справи с блокадата, надяват се италианците. Само че при предишните си две управления 71-годишният политик се провали като реформатор. А що се отнася до Саркози, то той вля енергията си за промени най-вече в личния си живот. В край на краищата шоу-програмата на тяхното кайзерство прави гражданите още по-цинични по-невярващи в политиката отпреди.

Засега Европа е в достатъчно добро състояние, за да си позволи политически фриволности. Само че, стане ли дума за по-далечното бъдеще, когато ще трябва да се решават проблеми като демографската криза, имиграцията или пък конкуренцията от страна на Китай, е по-добре да не твръдим, че една циркаджийска политика може да е само "безобидна".

Берлусконизмът и саркосизмът са в състояние да бламират западноевроепйското самочувствие, демонстрирано обикновено по отношение на демократичните ценности. И все пак в Саркози има скрит потенциал. Той скъса със стерилния антиамериканизъм и има по-освободено отношение към религията, без значение, дали християнстката или мюсюлманската. И това не е шоу. Той наистина мисли така. нищо подобно не може да се каже за Берлускони. Шансът на ЕС през втората половина на тази година, когато Франция поеме председателството й е в това, че Саркози би могъл да се вгледа в Берлускони и да си каже: "Не искам да съм като него".