Преглед на седмичния печат: "Демокрацията не е средство, а цел"

Германските седмични вестници коментират плановете за създаване на Средиземноморски съюз, Ди Цайт пише за напреженията между Израел, САЩ и Иран, а Райнишер Меркур - за дискусията около евтаназията в Германия. И двата вестника извеждат на първа страница друг остър дебат в страната: за атомната енергетика. В Цайт се коментира и още една

тема, която има свой огледален образ в България: критиката срещу демокрацията

Навярно никога няма да разберем защо сме толкова разочаровани от демокрацията, ако не огледаме проблема в международно сравнение. Наскоро радио БиБиСи излъчи бурна дискусия за демокрацията между един африканец, един руснак и един британец. В обобщение, аргументите на африканеца звучаха така: когато в една страна не достигат финансовите средства, за да се изгради истинска държава, тогава и демокрацията не помага. Което си е така, макар че в Африка бедността често става съвсем непоносима именно поради недостига на демокрация и правова държава. На свой ред руснакът обясни, че неговата страна си взима от инструментариума на западната демокрация единствено онова, което й върши работа за подсигуряване на развитието и благоденствието. Нищо, че ограничената свобода на словото и осакатената партийна система обикновено водят след себе си корупция и шуробаджанащина. Но това руснакът не го каза. Общото и в двете позиции е, че те мерят демокрацията по резултатите от нея. В радиодискусията

единствено британка защитаваше мнението, че демокрацията е не средство, а крайна цел

Като имаме предвид британската история, това мнение е напълно достоверно. Защото британската демокрация оцеля в няколко опустошителни войни и надживя десетилетията упадък на Британската империя. Британката не успя да убеди своите събеседници и това е разбираемо. И руснаците, а още по-малко африканците приемат да ги поучава точно западът, който е на върха на световното благоденствие. Там убеждението гласи: първо папото, а чак после демокрацията.

От Райнишер Меркур сме подбрали друга важна тема от седмицата: бъдещето на левите популисти в Латинска Америка, след като колумбийската политичка Ингрид Бетанкур се измъкна от ръцете на своите похитители.

Не вървят добре нещата за левите популисти в Латинска Америка

Първо Уго Чавес изгуби референдум, с който искаше да изтърбуши венецуелската конституция, после пък неговият другар Ево Моралес така настрои срещу себе си боливийските провинции, че страната му се оказа на ръба на разцеплението. Сега двамата на всичкото отгоре трябва да прекратят връзките си със своите колумбийски бойни другари. Времената на оръжието отминаха, заявено беше след освобождаването на колумбийската политичка Ингрид Бетанкур. Всъщност, Чавес сам си докара това унижение. За пред външния свят той години наред се представяше за посредник, който се опитва да уреди освобождаването на Бетанкур, като дори измести френския президент Саркози в тази роля. На практика обаче Чавес снабдяваше колумбийските похитители от крайната левица с милиони долари и с оръжие, използвайки услугите на своята армия и тайните си служби. Тези факти бяха доказани с помощта на конфискувани компютри и венецуелският президент беше принуден да сведе чело. Гордо вдигна чело обаче друг латиноамерикански политик. Алваро Урибе, един от последните консервативни президент на континента, от шест години насам успява постепенно да възстанови авторитета Колумбия, да укрепи демокрацията и да изолира марксистките бунтовници от ФАРК, които отвлякоха Бетанкур. Мощната навремето организация сега е стопена наполовина, раздробена, подкопана от тайните служби, без ръководство. Освобождаването на Ингрид Бетанкур може да се окаже началото на края за ФАРК. Нещо повече: то може да се окаже и началото на края за левия популист Уго Чавес.