Промените в страфикационната структура на българското общество

Как дефинирате стратификационното деление в България ?

“Стратите са направени на базата на материалните условия на живот, основно на потреблението. Може би трябва да кажа на слушателите какво е стратификация. Това е йерархичната структура на обществото – в случая ние използваме категориите “материалните условия на живот”. В тоя смисъл на дъното са мизерстващите и бедните, на върха са заможните социални слоеве и съответните страти са стъпките между тях. Това е грубо казано социалната стратификация. И това, което ние правиме, е именно изследване, проследяване на динамиката в увеличаването или намаляване на бедността, колко са хората в тази категория, какъв е техният начин на живот, какви са техните политически убеждения, убеждението им към обществото въобще, колко пък се увеличава средната класа, с по-заможните слоеве. Това е всъщност смисълът на това изследване, което вече продължава пет години. Надявам се, че ще мога да го продължа тази година, обединено именно от проследяването на процеси в българското общество. Това, което е по-важно да се знае, от една страна колко са бедните, колко са богатите, но от друга страна в това изследване ние търсим и механизмите: какво прави бедните бедни, какво прави богатите богати. И мисля, че това е нещо много важно в това изследване.”

Преди да преминем към механизмите, бихте ли казали категориите и колко процента от българките и българите са в тези категории?

“Както казах, двете крайни категории са мизерстващите и богатите. В категорията на богатите имаме около 7 процента, в категорията на така наречените заможни - около 12 процента, а в категорията на хората, които относително добре – 29 процента, материално притеснените са 24 %, бедните 24 и мизерстващите са 4 %. Това, което е важното обаче в картината към 2005 година, е движението. Има приблизително над три пъти намаляване на крайната бедност в рамките на пет години и три пъти и повече увеличаване на хората, които са относително доста добре. Това е общата тенденция, която ясно се вижда в последните пет години, в резултат от това изследване. Искам да подчертая: това не е изследване на базата това как хората се чувстват, как се оценяват, това изследване е базирано изцяло на материалните условия на живот, основно на потреблението. Също така не е базирано на декларираните доходи. Защото ако се вземат декларираните доходи, изследването регистрира потресаващи резултати. Примерно: хората, които са определено заможни, ходят на почивка, на бензиностация казват “Напълнете резервоара до горе”, те и децата имат CSM-и, нямат никакви особени материални проблеми, тези хора декларират в едно изследване доход от порядък на 270 лева - на глава от населението. Нали си представяте доколко е възможен този материален стандарт с тези декларирани доходи! Именно поради тази причина ние не използваме тези фактори – самооценката и декларираните доходи, а използваме този фактор, който според нас е много по-важен – материалните условия на живот. В крайна сметка какво потребява човекът. “

Това, което Вие наричате тайна потребителска сила. А сега да преминем към механизмите, които споменахте току що.

“Много се изговори, че основата на богатството, на материалното благоденствие е едва ли не, дали си бил агент на Шесто управление, дали си мутра и всички тези неща ... Съответно тези категории се противоставят на така наречените честни трудови хора, които едва ли не мизерстват и не мога да завържат двата края. Изследването регистира нещо доста по-различно и по-специално регистрира движение в една – бих казал – европейска посока. Ако в началото при бедните можехме да срещнем хора, които са с относително високо образование и квалификация, то те сега вече практически вече не присъстват там. Все повече и повече социалната стратификация – преминаването нагоре в тази социална йерархия – е базирано на образование и квалификация. И на владеенето на основните кодове на цивилизацията: компютър, интернет, езикови умения. Практически над 60 % от висококвалифицираните хора попадат в първите две най-високи страти на българското общество и това са хора, които до голяма степен нямат остри материални притеснения. А бедността все повече и повече, макар и намаляваща, се концентрира в нискообразованите, нискоквалифицираните слоеве. Практически 80 % от крайната бедност и бедността въобще се състои от хора, които нямат образование и квалификация.”

В изследването Вие говорите за ромизация на бедността.

“Да, определено. Тенденцията там е много страшна. Все повече и повече деца от ромски произход стигат до четвърти клас или пък ако продължават, те учат без учебници, просто присъстват. Поради тази причина те по никакъв начин не могат да се яват на пазара на труда в бъдеще, в перспектива това ще бъдат аутсайдерите на обществото. Едновременно с това имаме пък и относително ромизация на раждаемостта. Това вещае мрачни перспективи и за страната, и специално като етническо напрежение в тази група. Много тежък процес. За съжаление социалните механизми, които се предлагат на централно ниво, често пъти не са ефективни, по-скоро не спомагат за трудовото включване на тази общност, а по-скоро я отблъскват като я обричат да живее на социални помощи. Дори да вземете детските надбавки, за които непрекъснато всички едва ли не се бият в гърдите, колко е хубаво това нещо, как ще ги увеличат. В крайна сметка това удря именно в тази посока, в това че голяма част от ромите - изразено грубо – произвеждат деца, за да получават социални помощи. Един път, който е път за никъде. Надявам се, че много скоро трябва да се обърне внимание на този въпрос, защото това, което става във Франция и в другите страни далеч не е изолирано явление. Това е нещо, което ни чака и тук. И вече първите повеи са налице. Отворете който си искате вестник и ще видите през ден: Роми тук нападнаха, там се биха с горските полицаи, група полицаи бяха пребити от роми, стават истински битки...

Все още обществото като че ли не обръща достатъчно внимание на това.”

Независимо от този проблем, бедността намалява. Как това се отразява върху общественото мнение, върху нагласите на хората към този проблем?

“Това изследване регистрира много странни парадокси. Парадоксът на бързо развиващо се общество, в което ехти огромен вик на недоволство. Това е едно общество, което все повече и повече консумира. Това е едно забогатяващо общество, в което мнозинството гледа мрачно. Общество на хора-собственици на апартаменти, коли, вили дори, които се изживяват като мизерстващи. Общество, зовящо към демокрация на пазара, за експроприация на експроприаторите. Общество, в което богатите са мръсници, трябва да им се вземат парите, колите, а защо не и жените. Класическо общество на социалното неравенство, в което всички, подчертано всички са недоволни. Дори в това число и заможните слоеве. Това са много странни парадокси и основната причина за това е – аз го наричам – феноменът на екссоциалистическия човек. Това е социалното неравенство. Едно ново образувание за българското общество. Забележете: във всички класически, западноевропейски общества и въобще в западните общества има социално неравенство и то не предизвиква такова недоволство каквото има в българското общество. Защо? Просто защото то е традиционно. То се приема като даденост. Докато за българското общество, обществото на егалитарния човек, това е нещо ново, нов феномен. Много е трудно, особено за по-възрастните генерации да приемат този нов феномен. Един нов феномен, който им казва, че те са отговорни за своя живот. А те малко или много не искат да приемат това, защото тогава трябва да бъдат отговорни за тяхната бедност. Съответно те не искат да приемат това, не искат да приемат, че в крайна сметка животът им принадлежи. Те искат да им се даде. Това е една от причините, разбира се, има още доста други. Една друга причина, защо позитивните промени не се отразяват като позививни промени в общественото мислене е идеализираният Запад. Бяхме потресени, когато получихме резултатите от това изследване. Близо 50 % от хората в страната вярват, че съществува някъде земен рай – и то по-специално в Запада, в западноевропейските общества, където няма бедни и богати. Или ако има бедни, те живеят в хубави апартаменти, карат хубави коли... Нещо, което всеки човек, който е бил на Запад, знае, че просто не съществува. Но все пак хората вярват. И те съизмерват собствения си живот с този идеализиран Запад, един Запад на социалното равенство и на огромната консумация. Съвсем естествено това поражда и негативизъм по отношение на собствения материален живот, на това, което те преценяват, че получават от живота.”

В изследването се отделя особено внимание на съмооценката на българките и българите, феномена “ние бедните, те богатите”, та това какво очакват българите от правителството, как преценяват бившите правителства, какво е отношението им, към държавата, какви са политическите им нагласи.

“Феноменът на най-бедните зависи от това къде тръгваме. Ако тръгнем от реалното изчисляване на това колко са най-бедните, те са около 5 процента от хората. Друг е въпросът как се изживяват. И българинът се изживява наистина като най-бедния човек в Европа, без реално наистина той да бъде такъв. Получихме в нашето изследване потресаващи резултати. Един простичък въпрос: Как преценявате, как живеете спрямо останалите хора в страната? Отговорите, резултатите, които получихме, бяха наистина стряскащи. 65 процента от българите смятат, че живеят по-зле от останалите българи. И само един процент от тях смятат, че живеят като останалите българи. Забележете: Това е невъзможно, нали? Средният българин да живее

по-зле от останалите българи. Но това наистина са резултатите. В този смисъл причината за този резултат, колкото и парадоскален да е, е в появата на абстрактните “други”, абстрактните “други над мен”. Тези други, с които аз се съизмервам. Аз никога не се съизмервам с тези като мен, с “тези под мен”, а винаги се съизмервам с “тези над мен”. Според общественото мнение тяхното богатство, тяхната заможност определено са незаслужени. Появата на абстрактните “баровци”, които карат един лъскави коли, които лочат уиски, които разхождат манекенки насам-натам, това е феноменът на българското общество. Искам още веднаж да подчертая: Винаги материалният статус на “тези над мен” е назаслужен. Това е реакцията на екс-социалистическия човек по отношение на неравенството. Разбира се, не е само това, но все пак основното
е неприемането на неравенството, на материалното разслоение. И се стига до следния наистина странен парадокс: Сега към момента много хара са реализирали най-смелите мечти на социалистическия човек. Социалистическият човек, който трябваше да чака на опашка три години, да ходи да се записва през юни, през септември за цветен телевизор; който трябваше да се запише и да чака десет години за кола; който трябваше да се запише, пък да израстне пет години в йерархията, за да може да отиде през август на почивка. Всички тези неща! Нещо повече: Та кой си е мечтал в началото на прехода за компютър, за мобилен телефон, за всичките тези неща, които сега масата от хората притежават. И едновременно с това те са страшно недоволни. Защо? Той отива и си купува Сони с плосък екран. “Е, да, обаче другите, хората си купуват видеостени!” И отива и си купува кола, примерно Волво на четири години. “Хей, да, но хората, другите ....”

За българина социалната стратификация, тези “другите над него”, обезценяват неговите собствени придобивки. И точно това е реакцията на екссоциалистическия човек. От друга страна, разбира се, още веднаж искам да го подчертая, защото това нещо го наричам тумор, язва на българското общество, човекът не е отговорен, масата хора смятат, че не са отговорни за себе си, че трябва някой друг да дойде, за да ги оправи. “

Тук стигаме до отношението към държавата, към правителствата. Какво очакват хората от тях, какви надежди възлагат на тях и какви разочарования им носят?

“Странното е, че хората не възприемат новия свят като естествено образувание, като естествено състояние на обществото. Той е резултат от злите помисли на един “лоши хора”, които “не искат да ни дадат, които не искат да ни оправят, които искат да вземат за себе си и не се интересуват от нас.” Наистина е много странно, но повече от една трета от хората в страната смятат, че ако дойде една добра власт, тя е напълно в състояние да ликвидира безработицата, да увеличи пенсиите поне двукратно, да увеличи работните заплати двукратно ... Тук е залегнала идеята, че съществуват едни “лоши”, някъде там горе, които не искат да ни дадат и ние трябва да направим така, че да намерим едни “добри”, които да дойдат и те съответно ще ни дадат. Разбира се, аболютно илюзорна представа, но тя определено слага своя отпечатък върху целия политически живот. Хората все още продължават от избори на избори да се надяват, че ще могат да намерят онези “добрите”, които ще дойдат и ще ги оправят. Съответно въобще не обръщат внимание на истинските неща, които може да направи политиката, тези движения, макар и малки, но много важни, които реалната политика може да направи. Съответно след всички избори следва реакцията на разочарованието, отдръпването.. “Ахаа, и тези ни излъгаха”. Разбира се, тук е до голяма степен и вината на политическия и – бих казал – в по-голяма степен интелектуалния елит на нацията. Те се мъчат да седат малко или много отстрани от тези въпроси, те продължават да подхранват надеждата сред хората, че: “Да , напълно е възможно с политически средства да създадем новия земен рай. Тук, при нас ще дойдат едни, които наистина ще Ви оправят”... налице е несподелянето на мрачната истина, че нищо подобно няма да се случи, че този нов свят, че делото на давещите в крайна сметка е дело на самите давещи се, че човекът е отговорен за материалните условия , в които живее. И ако той не може да се справи с живота, той наистина няма да живее добре. Това нещо се премълчава и медиите, и политическият елит продължава да помпа от една страна и общественото недоволство, и обществената безотговорност.”

Споменахте медиите. Не смятате ли, че и медиите носят тук отговорност. Те биха могли да посочат, че същите проблеми съществуват навред. Например в Германия: има голяма безработица и правителството полага усилия от години да се пребори с нея, но не може.

“Аз съм чел данни за Германия, в свръхсоциална Германия, която е мечтата на хиляди, милиони българи. Има 1 200 000 хора под границата на бедността. Като човек, който е живял в Германия, имам ясна представа за това за какво става дума. Но интересното е, че българите си създават една друга идеологема. “Ама те са бедни, под границата на бедността, но всъщност си живеят добре”. Нещо, което всеки човек, който е живял там, знае, че нищо подобно няма. Но все пак тази идеологема съществува. Това е идеята за земния рай, че той съществува там на Запад и ние просто трябва да отидем там или пък те да ни вземат там. Подозирам, че разочарованието ще бъде твърде голямо след - надявам се – 2007 година, когато България ще бъде член на европейската общност.”

Как тези разочарования, как тези несбъднати надежди се отразявт върху политическите нагласи и как това ще промени може би съотношението между политическите партии и групировки?

“На всички избори досега ние наблюдаваме фактически едно люлееене на махалото. От “Осанна” управляващите преминават към “Разпни го”, съответно биват отречени на поредните парламентарни избори. Новата политическа сила бива облечена с отчаяните надежди, бих казал, необосновани надежди на голяма част от обществото, което чака някой да го оправи. Това става непрекъснато до този момент. Виждахме: червено - синьо, червено - синьо, след това се появи царят, който също бе облечен със същите надежди, след това премина към “Разпни го”. Формацията на Иван Костов се надява, че след падането на царя отново махалото ще мине в червено – синьо, червено – синьо. Нищо подобно няма да се случи. И “Атака” е един феномен, която ясно показва, че нещата отиват по-скоро към отказ на хората от традиционния политически елит и търсенето на всеки избори на нова ситуативна, максимално радикална в един и друг смисъл – би могла да бъде националистическа, да бъде ултрадясна, утлатралява посока. И това ще бъде според мен един феномен, който ще продължи и на следващите избори. Дали следващата политическа формация ще се казва “Атака”, дали ще бъде националистическа, не мога да твърдя, но във всяко положение има търсене на алтернативна политика, на атлтернативен политически елит. Бих казал, че това не е характерно, разбира се, за България. Същото наблюдавахме и в Холандия, и във Франция, и в Австрия. В България обаче ще бъде доста по-бурно, защото – както казах вече – общественото недоволство, хранено и от политическия елит, и от медиите, е прекалено силно.”