Противоречията на американската външна политика

По време на посещението си в Делхи президентът Буш възроди модата на “стратегическите партньорства”. Но зад демонстративното изтъкване на една нова връзка между две големи страни, които - освен позоваването на демокрацията, заинтересуваността от несмущаван внос на петрол от Близкия Изток и сдържането на експанзията на китайската мощ - имат много малко общо помежду си, се крие проблемът с колебанията във външната политика на Вашингтон.

Буш не предложи сътрудничество в областта на мирното използване на атомната енергия на Пакистан, въпреки че тази страна също се води за “стратегически партньор”. Явно не може и дума да става за равнопоставеност между Пакистан и Индия: Пакистан изпадна до нивото на “стратегически партньор” на Америка от втора или дори трета класа. Това ще има отрицателно отражение върху отношенията с другите ислямски страни и ще усили позицията на Иран.

Поуката от всичко това гласи, че всяка страна, която иска да остане независима, трябва да е в състояние да се опъне на Америка и като ядрена сила, за да може след това да стане нейн партньор при по-добри условия. Явно една “ислямска” атомна бомба не е толкова от полза за световния мир и сигурността на САЩ, колкото индийската. Впрочем в индийския случай стратегическото мислене на Вашингтон има за отправна точка не Пакистан, а Китай.

Визираното навремето от Клинтън “стратегическо партньорство” с Пекин бе принизено от Буш до “стратегически диалог”, а политическите отношения бяха ограничени до насъщното. По отношение на Китай индийската карта има ограничена стойност, тъй като Индия не е стратегическа противотежест на Китай, а в геополитическо отношение не е тихоокеанска сила. Тя може да се превърне обаче в икономически и политически конкурент на Америка и Китай в Южна Азия и Средния Изток. Освен това Делхи разполага и с един скрит ход: сближение с Пекин включително и против разпространението на американското влияние в Азия.

Така че следването на преференциална политика към Индия за сметка на Китай крие потенциални рискове за Вашингтон и във всеки случай от нея едва ли може да има голяма полза. Делхи например изобщо не може да помогне на Америка по отношение на Иран и Северна Корея – дори да стане постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, което е малко вероятно.

На Запад главните стратегически проблеми за Америка се намират между Казахстан и Средния Изток, а на североизток са заключени в триъгълника Япония – Русия – Китай. Към това на югоизток се добавя сигурността на американския съюзник Австралия. В географско и културно отношение Индия стои далеч от тези проблемни зони, а в политическо е без необходимата тежест за решаването на международни проблеми.

В перспектива Вашингтон не може да си позволи да прави световна политика чрез колекционирането на “стратегически партньорства”, тъй като стрелката на компаса се ориентира по гравитацията: в Евразия полюсът е в Пекин, а не в Делхи или Москва. Това може да се промени разбира се – но не в обозримо бъдеще.