Путин и неговите странни приятели

Руснаците са известни с гостоприемството си. Тези дни президентът Путин бе домакин на срещата на Голямата осморка в Санкт Петербург – от Буш до Меркел, всички бяха там. Няколко дни по-късно в Москва се изредиха белоруският държавен глава Александър Лукашенко, с почетната титла “последният диктатор на Европа”, и узбекистанският президент Каримов, който миналата година потуши един бунт в своята страна с цената на живота на 800 души. Все приятели на Путин, стари съветски другари.

А ето че сега в позлатеното кресло в Кремъл видяхме да седи и венецуелският президент Хуго Чавес. Популистът Чавес, който национализира петролната индустрия на своята страна, който се кръсти в кубинската революция и следва стриктно антиамерикански курс, закупи от Русия оръжия за три милиарда долара.

Изобщо Кремъл има интересни приятели, сред които фигурират също Сирия и Иран. А да не забравяме и Хамас, която Путин – изрично – не смята за терористична организация, и която бе посрещната в Москва веднага след изборната си победа в Палестина.

Няма и дума: Москва иска да се завърне на световната сцена, заобикаляйки се с държавници и организации, на които в света не се гледа с добро око. Влиянието изглежда по-важно от морала или консенсуса с онези, които членуват например в Г8. Русия бе приета в този престижен клуб, но във всеки случай не заради заслуги в демокрацията, човешките права и гражданските свободи.

Режимите, които Москва си е избрала за приятели, се открояват с нарушения на човешките права, агресия или пренебрежение към международната общност. Понякога това е чак неудобно. Иран например така играе по нервите на руснаците, че не е ясно защо те обезателно искат да снабдят моллите с ядрена мощ.

А сега – Близкият Изток. Кремъл поддържа добри отношения със Сирия, покровителката на Хизбула, и сега умолява Дамаск при евентуален сблъсък да не обстрелвал Израел с руски ракети. Чисто лицемерие, разбира се. Та нали тъкмо оръжието постави режима на Асад в позиция на насилието, позволяваща му да подкрепя активно терористичните структури.

Можем само да се надяваме, че положението в Латинска Америка няма да се изостри така, че отново да чуем подобни лицемерни призиви от Москва. Не може обаче да бъде пренебрегнат фактът, че политическата сила на Русия е следствие от външнополитическата слабост на САЩ. Едва загубата на морален авторитет – символизирана от Абу Гариб и Гуантанамо – откри известен вакуум и позволи на Русия да завърже такива съмнителни приятелства.