Равносметката на една филмова кариера

„Опитвах се на всяка цена да бъда независим”, споделя Анджей Вайда в автобиографичния си филм “Равносметка”. Може би именно този опит обяснява огромната популярност на режисьора. Особено в годините на тоталитаризма и особено в източно-европейските страни - киното като пролука към свободата, ограбена от реалността. Дали и днес филмите на Вайда биха се гледали? Дали биха будили усещането за съпричастие в скритата им опозиция срещу не-свободата? Последното им признание, почетната “Златна мечка” на Берлинале за цялостно творчество, която Вайда ще получи идущата седмица, е във всеки случай добър сигнал. И същевременно повод да си припомним част от културата на времето, което мнозина от вас, уважаеми слушатели, познават не само от Вайда и киното – времето на забраните и забранените филми.

“Какво искахме? Искахме само да поразширим границите на свободата, да заобиколим някак цензурата, тъй че да правим филми като “Пепел и диамант”. Не сме се и надявали дори да видим разпадането на Съветския съюз и Полша като свободна страна.”

Анджей Вайда прави това признание през 1999 г.; че десетилетия по-рано същият тип свободомислие - “заобиколно”, без преки атаки към самата система, се споделя и практикува и от неколцина други, доказва през 1956 г. изненадващият успех на филма “Пепел и диаманти”. Като част от трилогията на Вайда за войната и полската съпротива, след “Поколение” и “Канал” филмът маркира възхода на новото полско кино. И жъне, възторжен прием в западния свят, трасирайки същевременно успеха на Анджей Мунк, Йежи Кавалерович, Роман Полански. Насърчителен пробив срещу нормите на соцреализма; предизвикателство, довело до първия сблъсък на Вайда с полските управници, които се опитват да спрат разпространението на филма, включително защото в него е показано убийството на партиен секретар.

“Примерът на Анджей Вайда напомня на нас, кинематографистите, че на моменти историята изисква от нас проникновена и изненадваща смелост; че публиката очаква от филмите ни духовно извисяване и ние сме длъжни да рискуваме кариерата си, за да защитим човешкото право и живот. Показвайки най-възвишените пориви и най-дълбоките съмнения на европейската душа, Вайда ни подтиква да преоткрием силата на своята човечност.”

Стивън Спилбърг пише тези думи в препоръката си към американската филмова академия за номинирането на Вайда за почетния “Оскар”, присъден му през 2000 г. Качествата на Вайда, назовани от американския режисьор, впечатляват европейските му колеги много преди това. “Канал”, “Брезова горичка”, “Пейзаж след битката”, “Обетована земя”, “Човекът от мрамор”, “Страстната седмица” – между 1957 и 1998 г. филмите на Вайда са отличавани неведнъж с най-престижните филмови награди. Една от причините да се харесват е заложена, може би, в радикализиращото се свободомислие на автора, в недвусмислената му позиция за отношението между твореца и властта.

“Твърде скоро разбрах, казва Вайда, че е по-добре да остана независим, отколкото да се превърна в партиен творец – така можех да си позволя неща, забранени за партийците, а не обратното, както мислеха доста хора.”

Силният обществено-политически отзвук на филмите “Човекът от мрамор” и “Човекът от желязо” потвърждава тези думи. Сблъсъкът между индивидуалността и държавата е откровено заявената им политическа тема, а възникването им съпътства раждането на движението “Солидарност” и политическото обвързване на Вайда с него в началото на 80-те години. Полските властници не успяват да попречат на следващите му филмови проекти. За тяхното финансиране режисьорът използва международния си авторитет и контакти, а последният му филм след политическата промяна, заснет през 1999 г., е равносметката на твореца за живота и миналото.

“Винаги ми се е струвало, казва Вайда във филма “Равносметката”, че животът тече някъде другаде, не където съм аз. И винаги съм си мислил, че на това друго място ме очаква нещо, което трябва да догоня, към което трябва да се стремя. Този вечен бяг е като че ли най-важната тема в живота ми, нишката, която свързва миналото ми с нещата, които ще се случат утре. Ако историята наистина ни дава някакъв урок, той е че някои неща не могат да се подчинят на насилието, че има средища, които излъчват култура и по тази причина не могат да се унищожат.”

Анджей Вайда е, изглежда, между щастливците, съумели да намерят своето средище и да приобщят другите с излъчването му.