Р. Кънев, Хр. Иванов и Г. Лозанов за либерализма и ИК

Анализ от Георги Лозанов

Недоумение предизвика отказът на евродепутата от ДБ Радан Кънев да подкрепи ратифицирането на Истанбулската конвенция. Недоумението беше главно сред онези привърженици на ДБ, които гледат на коалицията като на единствения останал в България убеден политически поддръжник на Либералния консенсус, а вотът на Кънев можеше да се чете като деликатно оттегляне от него. Още по-разочароващо сякаш подействаха аргументите на евродепутата защо се е въздържал. Например съобразяването му с решението на българския КС, което обаче няма правна сила да го задължи да гласува срещу волята си. Но Радан Кънев не показва колебания, че е постъпил правилно. В интервю за ДВ той казва: „Тук не става дума за задължение, а за отношение към българските институции, и после – за политическа преценка как подобна резолюция на ЕП се отразява на обществените процеси в България.  Независимо дали споделяме аргументите на КС, решението му е факт, то е елемент от правовия ред на републиката. И моето убеждение е, че гласуването на български евродепутати на призив за ратификация, обявена за противоконституционна, делегитимира КС, подрива правовия ред."

Евродепутатът добавя и още един аргумент:

„Представете си и реакцията на антиевропейските медии, на целия хибриден пропаганден апарат, ако демократичната опозиция гласува заедно с ДПС срещу решение на Конституционния съд. Това би било мощен инструмент за антиевропейска пропаганда, за лансиране на тезата, че „Европа налага антиконституционни решения за пола, семейството и т.н.“. Абсурдна теза, но пропагандно вече наложена в обществото."

Омагьосан кръг

Ето защо за Кънев не е парадокс, че не подкрепя една либерална идея, за да не подкрепи тези, които не я подкрепят. Според него, тук са налице последиците „от успешна пропагандна кампания и от страха и бездействието на управляващата партия да защити собствения си подпис под Конвенцията. Всички ние, привържениците на либералната, на конституционната демокрация, на общество, изградено върху индивидуалните права, се затрудняваме да се борим с ефективните пропагандни акции на противниците на конституционния ред. Затрудняваме се да се борим със стихийни колективистични популизми, които брилянтно боравят със страховете на хората, без да предлагат каквито и да било разумни отговори и решения”, казва Кънев в интервю за ДВ.

Трудно ми е да приема, че защитата на либералната демокрация не само се е завъртяла в омагьосан кръг, но че днес той е част от тази защита. Ето защо се обърнах и към друг лидер на ДБ, Христо Иванов, с въпроса как се отнася към вота на Кънев. Оказва се, че се отнася с разбиране. В интервю за ДВ той каза:

„Както знаете, „Да, България”, която оглавявам, изначално призова за ратификация на документа, макар и с корекции на превода и всички необходими резерви и ограничения за тълкуването и прилагането на спорните текстове. До голяма степен този документ стана колатерална жертва в един дебат, който отива далеч отвъд неговия текст и обхват. Ни най-малко не отричам важността на дебата и важните залози в него. Същевременно ми се струва важно да работим за отделянето на този дебат от политиката по превенцията и защитата от домашно насилие, за да можем да си осигурим в това отношение най-високите стандарти в Европа, и то – в практиката. Предполагам, че Радан е гласувал с въздържал се в опит да намери баланс между полярните мнения по отношение на ИК, включително сред поддръжници на коалицията ни.“

Как хибридчиците вкараха хората в капан

Това обаче едва ли вече е възможно. ИК отдавна забрави истинското си име, „Конвенцията за превенция и борба с насилието над жени”, и се превърна в „горещ” риторически фронт между либералната демокрация и опонентите й в и извън Европа, събрали се под знамето на консерватизма. По отношението към нея се съди кой на коя страна е, а не какво мисли за домашното насилие – въпрос, по който няма две мнения. Защото онези, които бият жените си (в България по статистика във всяко четвърто семейство), естествено, нито го признават, нито го защитават публично.

Конвенцията беше представена от ловки хибридчици за документ, който неволно разобличава либералните ценности като насочени срещу семейството, възпитанието и морала. Това стана възможно, тъй като четенето на текста й изисква правна компетентност, каквато масовата аудитория няма как да притежава. Така този текст лесно беше вкаран в режим на постистина, с което ИК се нареди до Брекзит и Тръмп като трите христоматийни казуса на този вид пропаганда. Характерно за нея е подмяната на фактите с мнения: Не е важно какво е; важно е каквото ти казвам, че е. Понятието „джендър” стана синоним на „третия пол” и въобще на всякакви отклонения от хетеросексуалната ориентация, като беше отминат без внимание фактът, че „джендър” е социален пол, т.е. означава социални стереотипи, предоставени от биологичния пол (мъжкия или женския), а не отклоненията от него. Тенденция в развитието на цивилизацията, в резултат на интелектуалното и технологичното й усъвършенстване, е биологичният пол все по-малко да влияе върху социалния. Обратното ни връща в архаичната култура, при която доминирането на женското или на мъжкото начало е решаващо за социалните й модели – съответно матриархат и патриархат. Истанбулската конвенция е защита от подобно стереотипизиране в най-ниските му проявления – силният пол да упражнява физическа си сила върху слабия, когато останат насаме.

Може ли да има „нелиберална демокрация“?

Но вече няма смисъл от подобни обяснения, защото пропагандната атака срещу ИК успя, и то в далечната си цел. Която, естествено, не беше самата конвенция, а либералната демокрация. И най-потърпевши са общества като българското, което запазва патриархалните си характеристики, докато хибридното влияние на Кремъл става все по-мощно. Но и в целия либерален свят на либерализма вече му се налага първо да доказва, че не е камила, включително и с колебливия вот на собствените си политически представители. И чак после евентуално да формира позиции по други въпроси. Защитата му е принудена да бъде срамежлива, да пази ценностите му в отстъпление от тях. Нагнетява се очакването за някаква друга нелиберална демокрация. Но дали може да има такава? Ето какво отговаря Радан Кънев:

„Винаги е имало. От Аристотел насам, тя си има и име – тирания. Мнозина обясняват защо тиранията става модерна и протяга ръцете си към Западния свят с „хибридните“ атаки, с пропагандата, със злоупотребата със социалните медии и изобщо с модерните технологии. Но това е само инструментът. Причината е много по-дълбока – тя е, че страховете на гражданите са легитимни и явно нямат своя отговор от нас, „либералните“ политици. В обществата ни кипи страх и чувство за несигурност. То има много лица: миграционния натиск, климатичната криза, скритата малко под повърхността социална криза – криза на общества, в които за първи път от десетилетия днешните млади са по-бедни от родителите си на същата възраст, а днешните пенсионери имат по-ниска покупателна способност от родителите си в пенсионна възраст. Криза на общества, в които вече няма 90% средна класа, а ново, и много различно от предишното, дълбоко социално разслоение. Криза на ЕС, в който Югът и Изтокът като цяло, а и много региони и прослойки в богатия Северозапад, се чувстват икономически изоставени и неподготвени за новата трансформация на икономиките", аргументира Радан Кънев. И продължава:

„Ето как се заражда всеобщото чувство на несигурност, което предизвиква кризата на „либералната“ демокрация. И ключът към преодоляване на тази криза не е в радикализацията на политическите позиции – краен национализъм, краен либерализъм, крайно зелени послания, връщане на крайната марксистка левица. Тази радикализация би могла да разруши ЕС и правовия ред в Западния свят изобщо. Решението е тъкмо обратното – умерени, но и силни позиции, които да отговарят на страховете на хората, без да поставят правата и свободите под съмнение."

Бъркотията "ляво-дясно", "либерално-консервативно"

Защо обаче либералното трябва да плати цената за тези проблеми? Неговият собствен проблем не започва ли оттам, че политически беше присвоено от левите? В България през прехода то се сближи с дясното, доколкото именно от дясно-либерална гледна точка беше идейно отречен тоталитарният режим в страната, който се афишираше като ляв, и бяха атакувани партийните му наследници, които също се представят за леви. Но на Запад върху плещите му бе стоварена идеята на Маркузе малцинствата (след провала на комунизма) да влязат в ролята на някакъв нов пролетариат, който да разруши съществуващия демократичен ред. И дори емигрантските вълни през 21 век се обявяват за „либерална вина“ - нищо че ги вдигна външна политика, която далеч не може да бъде наречена либерална. Съществено е мнението по тези въпроси на Христо Иванов, когото идентифицират като „ляв вдясно”. В интервю за ДВ той казва:

„А преди Маркузе е Грамши... Изместването на акцента от индивидуални права и свободи, неразделни от съответните граждански отговорности, към глобално гарантирани колективни претенции за социални придобивки на база „малцинствена“ идентичност, е една от тенденциите, предизвикали срива на досегашния „либерален консенсус“, както го определяте. Доведен до определена крайност, този процес става политическа технология, която разделя и противопоставя различни обществени групи и, съответно, успешно произвежда „политическо гориво“, с което да се мобилизират хора и гласоподаватели, в нещо като нови интернационални класи в състояние на перманентно идентичностно пъпкуване. На другия полюс е отказът от просвещение и  употребата на страха от бъдещето и промените, свързани с технологичните революции и глобализацията. Между двете тенденции започва хаотична партизанска културна война, която потенциално може да стигне до въпроса изобщо „що е човек“. Това е резултат от започналото радикалното изместване на границите между възможно и невъзможно за цяла поредица от аксиоматични доскоро положения, благодарение на технологичните революции в много области. В момента по една американска и вече силно анахронична инерция двата полюса се обозначават като „либерално“ и „консервативно“, но мисля, че тези понятия в този контекст не значат практически нищо", твърди Христо Иванов. А каква е перспективата, според него?

„Шансът за конструктивно намиране на нов баланс в условия на запазена свобода зависи от прилагането на „либерални“ процедури по вземане на решения, така че всички да участват при равни условия. В този смисъл либерализмът ще трябва да се върне към класическото си състояние, за да играе ролята на неутрална рамка, а не на един от двата враждуващи лагери."

Как да се борим срещу постистината?

Само че как либерализмът да се върне към себе си, след като вече не е равен на себе си, а е подменен в стратегиите на постистината? И не левият или десният радикализъм, а тъкмо либерализмът се оказва „заплаха номер 1" от все по-широк кръг европейски гласоподаватели, индоктринирани да направят избор, който не е техният. Да гласуват срещу либералната политика без да си дадат сметка, че така гласуват срещу собствените си права, които тя защитава. Нещо като втори Брекзит, но вече за целия ЕС…

Дилемата е как да се прави либерална политика в такава ситуация: като се противопоставяш на поразените от постистината или като търсиш баланс между своите убеждения и техните заблуди. Моите събеседници от ДБ (особено Радан Кънев) клонят към втората възможност. Те, освен политически лидери, са и политически мислители и анализите им звучат респектиращо. Практиката на ДБ обаче засега не е кой знае колко окуражаваща. Избирателите й не се увеличават по пътя на компромиса. В търсенето на компромис на местните избори в София те дори станаха жертва на първия казус на постистина в България. И вместо срещу управляващите да пратят свой кандидат, на балотаж отиде кандидатът на левицата. Въпреки че имаха електорален потенциал да го направят, както пролича от гласуването за районни кметове. И въпреки че поне от 2016 година насам политиците знаят, че трябва да си отварят очите на четири, за да не „пипнат” избирателите им постистина.