Разбират Русия, но дали разбират Източна Европа?

В отворено писмо, адресирано до водещите медии в Германия, 60 германски общественици се обявяват против война с Русия. Под заглавие "Отново война в Европа? Не и с нашето съгласие" авторите апелират за диалог с Москва. С пълно право, защото в Европа наистина не бива да има повече войни. И защото диалогът е най-значимата външнополитическа повеля на демократичните общества. Това важи с пълна сила и за днешния подход към Русия. Но колкото и да е благороден този призив, отправен от хора, които са постигнали много в политиката, икономиката и културата, той не отчита някои централни факти в актуалния конфликт.

Илюзии вместо факти

От една страна е правилно, че в Европа не бива да има война. Но такава вече се води - тази пролет руският президент Владимир Путин окупира полуостров Крим и на практика си го присвои. И ако не се стигна до открит въоръжен сблъсък между Украйна и Русия, то е само защото Киев не се осмели да отбранява Крим със сила. Съвсем различно е положението в Източна Украйна, където бушува истинска война - с хиляди жертви и огромни опустошения. Тази война нямаше да я има, ако Русия не изпращаше подкрепления и оръжия на проруските сепаратисти. Именно тук призивът на интелектуалците се разминава с действителността.

Нещо повече дори: посланието им внушава, че Западът и германската политика са едва ли не готови да воюват с Русия. А това е повече от абсурдно, защото както Берлин, така и Брюксел изключват категорично военния вариант. На диалога с Москва държат най-вече канцлерката Меркел и германският външен министър Щайнмайер, които въпреки всички трудности продължават да преговарят с Кремъл. И ако с инициативата си авторите на писмото целят точно това - да подкрепят диалога, тогава трябва да признаем, че са напълно прави. Само че в писмото им липсва апел към другия основен актьор - руската политика, която също би трябвало да бъде призована да осъзнае сериозността на положението и да се придържа към ангажиментите за опазване на мира.

Като небивалица звучи и внушението, че журналистите и коментаторите не се съобразявали със страха на руснаците от настъплението на НАТО до самите им държавни граници. Налагайки това внушение, авторите на призива очевидно пропускат два съществени факта: първо - НАТО няма никакви конкретни планове за прием на Грузия и Украйна; и второ - интелектуалците се съобразяват със страховете на руснаците, но забравят страховете на украинците и грузинците, които са принудени да се примирят с факта, че техни територии бяха откъснати с помощта на руска военна сила.

Къде е логиката?

Но най-много противоречия съдържа призивът в самия си край. След като припомнят голямата европейска надежда от 1990 година - а именно изграждането на обединена, свободна и демократична Европа, авторите завършват писмото си с думите "...до украинския конфликт смятахме, че Европа следва правилния път". Което е нелогично по няколко причини. Украинците искаха да станат част именно от тази свободна и демократична Европа. Да им се отрича правото да искат това, което в същото време се смята за желателно за една Русия, е най-малкото некоректно. А ако европейската политика наистина е изтласкала Русия от Европа, както се твърди в призива, то тогава не може да е вярно, че през последните десетилетия Европа е следвала правилния път. Руската политика веднага би се съгласила с това твърдение, защото - както знаем, критиките ѝ относно европейската политика на добросъседство са много по-стари от конфликта в Украйна.

От близо 20 години насам руските политици не спират да изразяват несъгласието си с разширяването на НАТО и политиката на ЕС в постсъветското пространство. И също толкова неспирно Западът игнорира тези критики. Дали това е мъдро поведение - ще кажат историците. Те ще трябва да дадат оценка най-вече за действията на западните политици от 1990-те години и от началото на 21 век, които съгласно този прочит на историята очевидно са пренебрегнали изцяло руските интереси. Каква ирония само, че една част от подписалите писмото общественици са от кръга на същите тези политици.

Писмото шокира именно със своята селективност - защото показва, че в случая си имаме работа с хора, които очевидно не познават Русия и Украйна. Вместо да бъдат разглеждани от перспективата на историята им, особеностите им и специфичните им актуални процеси, двете държави са представяни като обект на (западно)европейските тълкувания и амбиции.

Истинските предизвикателства са други: как изглежда адекватният подход към държава като Русия? И как да се намери правилен баланс между следните три необходими действия: да се отблъсне опасността, да се възпре Русия и да се търси компромисно решение. В този смисъл призивът с неговите твърде общи послания едва ли върши работа.