Реакциите след Страсбург

офийска наблюдателка Еми Барух:

Както можеше да се очаква, след оповестяването на решението на Европейската комисия за приемането на България и Румъния от началото на следващата година, коментарите и анализите, които втори ден четем по страниците на най-тиражните всекидневници следват политическите пристрастия на техните издатели.

Близките до управляващата коалиция всекидневници дадоха думата на членове на кабинета, за които информацията от Страсбург е голям успех; за опозиционно настроените медии – събитието е равнозначно на неуспех, чиито синоними са “членство по милост”, “безпрецедентна система от механизми за наблюдение и контрол” “въвеждане на европейски борд” , “драконовски съпътстващи мерки”,“приемане под карантина” на “държава населена от втора ръка хора” и прочее определения, които са в състояние да попарят ентусиазма и на най-бодрите оптимисти.

Сред подобен бульон от квалификации, които не щадят читателите, слушателите и зрителите, остава твърде малко пространство за обикновена човешка радост – радостта от сбъднатата мечта на няколко поколения българи.

И тук ми се ще да направим ясно разграничение на две еднакво верни човешки състояния – едното е свързано с трезвото приемане на факта, че присъединяването на България в ЕС ще е съпроводено с трусове и лишения, особено за пенсионерите и за хората, които са в края на своята професионална кариера. Другото е свързано с осъзнаването на тази жертва от страна на родителите, на по-големите, на по-мъдрите, в името на просперитета на собствените им деца.

Приключва един много сложен – както икономически, както политически, така и емоционален преходен период. Тази емоция е от особено ценните компоненти в националното чувство за общност. Защото през 1989 година думата “Европа” от географско понятие се превърна в имагинерен хоризонт на политическите блянове. Днес би било несправедливо онези, които осъмнаха с мечтата за “завръщането към Европа”, които издигаха лозунги и създаваха партии с единствената цел да видят страната ни отново в семейството на европейските държави, да посрещнат 1 януари 2007-ма година с втълпеното им чувство, че са “европейци” по милост, че са “втора ръка хора”...

Хората не би трябвало да се делят на първа и втора категория нито в България, нито в Полша, Германия или Литва …, а на такива, които имат енергия, съзнание и воля да работят и такива, които предпочитат да мързелуват и хитруват или просто да крадат. Приемането на страната ни в Европейския съюз ще промени, наред с останалото, шансовете пред първите да просперират, и имаме всички основания да смятаме, че ще създаде (макар и по пътя на икономическата принуда) условия на вторите да се адаптират.

Човешкият фактор е безспорно най-ценният капитал на всяка страна; европейската матрица – ако бъде правилно приложена, ще стимулира процеса на управление на човешките ресурси. Колкото по-бързо стане това, толкова повече ще спечели страната. Точно този “бонус” , който е свързан до голяма степен със субективното усещане за пълноценен живот и щастие, отсъства от разчетите, защото е трудно да бъде измерен. Дори само тази да е ползата от приeмането на България в съюза, пак е достатъчно. Защото става дума за инвестиция в бъдещето.