Ролята на Службата за работа с архивите на източногерманската ДС

Почти 40 години Министерството на ДС на ГДР събира информации за милиони хора. Доносници, агенти и шпиони подслушват хората най-вече в ГДР, но и в съседната ФРГ, следят политици, учени и хора на изкуството. Така наречените нещатни сътрудници не се спират пред нищо: подслушват телефонни разговори, четат чужди писма, документират дори най-интимни детайли от живота на своите жертви. Тази система на шпиониране, страх и доносничество беше важна за самото оцеляване на диктатурата, казва Мариане Биртлер, пълномощничката за работа с архивите на Щази:

“Трябва да се знае още, че ДС беше най-важният инструмент за запазване на властта на Комунистическата партия. Човек никога не може да разбере механизмите на една диктатура, независимо коя, ако не анализира внимателно нейната тайна полиция. Защото всички диктатури по света имат тайна полиция, която пази властта на демократично нелегитимните властници.”

Тъкмо поради това архивите на Щази и до днес са изключително важни не само за историците и учените, но и за всеки гражданин, който би искал да знае дали сам не е бил обект на наблюдение. След падането на Берлинската стена в края на 1989 година правозащитници от бившата ГДР окупираха сградите на източногерманската ДС-Щази и предотвратиха опитите за унищожаване на архивите. След обединението на Германия Бундестагът прие закон за работа с архивите на Щази, според които те трябва да бъдат отворени, а засегнатите да получат достъп до материалите. Службата за работа с архивите на Щази проучва, архивира и управлява документи, които, ако ги подредим в папки една до друга, ще се разпрострат на 172 километра. Мариане Биртлер казва:

“Смятаме, че приносът на службата е забележителен и уникален. Това е първи случай в историята, когато хората получават достъп до наследството на тайната полиция на една диктатура. Това е същинска сензация – не случайно много страни, които са оставили диктатури зад гърба си, днес се учат от нашия опит. Самият факт, че ние сме отворили архивите, дава кураж на много хора по света да се борят за същото и да анализират историческото наследство на диктатурите.”

През последните седмици обаче Мариане Биртлер стана обект на критики. Нейната служба прекалено дълго държала под ключ легендарните архиви, известни още като Досиетата Роузууд, критикуваха я мнозина. Тези архиви съдържат освен всичко друго и информации за 43 депутати от западногерманския Бундестаг в периода 1969 – 1972 година. Само петима от тях обаче най-вероятно са били истински сътрудници на източногерманската ДС, като през 1972 година двама са получили пари от Щази, за да гласуват в подкрепа на вота на недоверие срещу тогавашния канцлер Вили Бранд. В тези архиви има и документи за видни политици като Хелмут Шмит и Франц Йозеф Щраус, които обаче са били жертви, а не сътрудници. Мариане Биртлер отхвърля обвинението, че е държала досиетата Роузууд толкова дълго под ключ само защото Службата й с предимство разкрива досиетата на източногерманци, но не и на западногерманци. Тя припомня, че трябва да се спазва и законът за закрила на личните данни:

“Винаги, когато отваряме определени архиви, ние трябва да балансираме между обществения интерес към темата и личните права на засегнатите. Хора, които навремето са били следени от Щази, не бива днес да страдат допълнително от огласяване на определени лични информации.”

Мариане Биртлер е убедена, че от нейната служба има нужда и до днес, 16 години след Обединението. Тя не е съгласна с предложението архивите на Щази да преминат към Федералната служба за архивите. Първо, защото документите засягат болезнени теми и все още живи хора. И второ, защото интересът на гражданите все още е огромен.

“Само през миналата година имахме 80 заявки за достъп до архивите от частни лица, плюс заявките от учени и журналисти. Истинска лавина от молби.”

Мариане Биртлер добавя и още нещо важно: нейната служба е важен коректив на общата тенденция към омаловажаване и романтизиране на гедерейското минало. Социалистическата диктатура не бива да се представя като нещо безобидно.

“Само един цяр има срещу това: информация, информация и пак информация. Хората трябва да знаят какъв беше животът в действителност. Тогава по-трудно ще се поддават на опитите да им се внуши носталгия по ГДР.”