1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Руската външна политика – комплекси и грандомания

1 февруари 2006

Руският президент Владимир Путин смята, че изминалите шест години под негово управление са укрепили Русия. Пред близо 1000 журналисти Путин даде голяма пресконференция, на която не пропусна да се похвали и да изтъкне успехите на руската външна политика. Според Хорст Клойзер, за хвалби няма много основание.

https://p.dw.com/p/AtmS
Путин е доволен от себе си
Путин е доволен от себе сиСнимка: AP

Под ръководството на Путин Русия отново се опитва да заеме място сред световните сили, след като титлата “суперсила” окончателно беше присъдена на една-единствена страна – САЩ. Някои от усилията на Москва обаче изглеждат непохватни и дори комични, защото Кремъл е прекалено раздвоен между западните си амбиции и автократичните си нагласи, които се подхранват от травмата поради разпадането на СССР.

Русия без свян се меси в изборите, провеждани в страни като Украйна и Молдавия, а Кремъл искрено се възмущава, когато местни НПО настояват за повече демокрация. Страната най-сетне беше приета в елитарния клуб на Г-8, макар че останалите партньори от някогашната Г-7 на първо време така и не включиха Москва в традиционните консултации на финансовите министри. Кремъл участва в Съвета ЕС-Русия в Брюксел, но в същото време изобщо не се опитва да вразуми бетонните глави и военните стратези у дома, които размахват калъчки, разработват ядрени сценарии и продължават да смятат, че източната граница на НАТО е заплаха за сигурността на страната им. Последните решения във връзка с ядрената програма на Иран за пореден път показват, че Русия не гледа особено сериозно на необходимостта да се сваля международното напрежение. Москва първоначално даде съгласие да участва заедно с останалите държави от Съвета за сигурност в целенасочени действия, но в следващия момент се оказа, че според Кремъл Съветът за сигурност няма да бъде задействан, а само информиран. Външният министър Лавров, който до миналата седмица се гневеше на упоритостта на Техеран, сега изведнъж заявява, че Съветът за сигурност няма да взима решение за Иран. И това не е чудно, защото аятоласите са добри ядрени клиенти на Русия.

По сходни причини продължава руското раздвоение и в Близкия Изток. Кремъл обещава на Израел помощ и съдействие, но в същото време доставя на Сирия и Иран противовъздушни ракети, а навярно и какви ли не други оръжия. Русия е член на международната четворка и заедно с ЕС, ООН и САЩ уж се опитва да помогне за решаването на палестинския проблем, но успоредно с това обявява Хамас за демократична, нетерористична организация – партньор.

Отношенията на Русия със Запада в икономическата област са изключително плодоносни. Но горко на онази европейска страна, която си позволи да даде политическо убежище на чеченски бунтовници и да не зачете изфабрикуваните доказателства срещу тях, представени от Кремъл. В такива моменти руското правосъдие вдига шум до небето, заговаря за омаловажаване на тероризма в Северен Кавказ и тъй нататък. Русия обича да се представя като гарант на енергийното снабдяване на Европа и не спира да хвали стратегическото решение с Германия за изграждане на петролопровод през Блатийско море. Независимо от всичко това Кремъл изобщо не се замисля да затвори газовото кранче, когато трябва да окаже някакъв натиск. Парещата болка заради загубата на някогашни съветски републики като Балтийските страни, Украйна, Молдова или Грузия се материализира в огромни скокове на цените на газта, а в същото време диктаторски страни като Белуряс получавт газ почти без пари като награда за доброто си поведение.

Но принципът на моркова и камшикя вече няма място в дипломацията. Той е остатък от Студената война, който ни подсеща, че руската външна политика е разкъсвана между обиденост, комплекс за малоценност и неадекватна грандомантия, че Русия все още не е намериля свой суверенен външнополитически курс, който да я превърне в надежден и предсказуем глас в международния хор на демократичните страни.