«Сенките на миналото»
23 ноември 2006
Опитите за възстановка на най-близкото ни минало могат да бъдат интерпретирани по различни и често пъти противоречиви начини. Ако човек прочете отзивите в “Книгата за похвали и оплаквания” (част от експозицията в зала “Гъливер” на Червената къща), където са събрани емблематични предмети от времето на зрелия социализъм, ще открие и хумор, и носталгия. За онази трудна за дефиниране територия, която е разположена между тези две състояния стана дума по време на представянето на “Инвентарната книга на социализма” – богато илюстриран албум в няколко раздела, подготвен от Георги Господинов и Яна Генова.
Пълната зала, която събра преди няколко дни представители на поне три поколения, е недвусмислена илюстрация на потребността да се говори по тази тема и да се разбере спецификата на онова общество, което все още присъства наоколо.
Как всъщност се променя социалната реалност? Кои са сенките на миналото, които постоянно се приплъзват в нашите предевропейски делници? Със смях и облекчение или с тъга и объркване се разделяме с предметите от онзи бит? Кои от тях какви асоциации предизвикват? На какво, например, е израз прочутият български ЧУШКОПЕК – на икономиката на дефицита, на носталгията към селското или на нетърпимостта към храната с трите задължителни десерта от стола– малеби, грис и сутлияж...
Контекста, в който се появява тази книга е особената междинна територия между едно минало, с което толкова дълго се сбогуваме, че то сякаш не иска да си тръгне и едно бъдеще, към което толкова втренчено гледаме, че то сякаш се страхува да дойде. Предметите, събрани в експозицията, са своеобразно предизвикателство към всеки посетител – да се опита да доразгадае техния шифър, да ги разположи в своя интимен личен спомен, да открие колко пласта стоят зад тях и какво се крие под прилежно запазената опаковка.
Инвентарната книга на социализма е само един от поредица опити да се анализира миналото. Това е важно и задължително усилие, което не трябва да си спестяваме, не само заради правилния прочит на най-новата история, но и за да можем да разпознаваме метаморфозите на сенките от вчерашния ден.
И понеже в Червената къща основната тема бе свързана с разгадаването на знаци и символи от времето на зрелия социализъм, в този контекст по особен начин бе откроено едно знаково решение от преди десетина дни – връчването на държавната награда “Паисий Хилендарски” за 2006 година на писателя Богомил Райнов. Отличаването на един от диригентите на културния живот в комунистическа България, който не просто обслужваше властта, а раздаваше присъди и определяше съдбата на редица български творци, не предизвика кой знае каква реакция – след нейното оповестяване - извън тесните кръгове на посветените.
Което показва както жизнеността и умението на талантливите угодници да съществуват дълго време, така и невежеството или липсата на информация на онези, за които името Богомил Райнов нищо не говори. Което – ако не се интересуваме от знаци и символи – не е кой знае какъв проблем. Не трябва все пак да забравяме, че зад всеки знак стои дълга история. Която преди да пренебрегнем, е добре да прочетем...