Символ за България

Съвсем сериозно може да се твърди, че България е била и продължава да бъде една анонимна държава. Поради хроническата си бедност и липса на национална визия тя не инвестира почти нищо за създаване и изграждане на свой публичен образ по света, поради което в чужбина за нея се знае малко или почти нищо. Дори сензационните археологически открития свързани със златните тракийски съкровища през последните години бяха опорочени от скандалите между самите археолози и претенциозното им отношение към няколкото световно известни ТВ канали, които проявявиха интерес към това уникално наследство. Практическата липса на национални туристически реклами по големите глобални телевизионни мрежи и в Интернет, както и крайно недостатъчната положителна информация, която страната генерира за себе си в тях, създава сред европейците и гражданите на света усещането за скрита, обскурна държава, която 18 години след демократичните промени, при членството си в НАТО и ЕС, все пак си остава „най-верният сателит” на бившия Съветски съюз на Балканите.

България е енигма не само за чужденците, но и за собствените си граждани. Вероятно това е причината днес те да срещат особени трудности при определянето на символ на своята държава. Люшкането между отрицателните литературни архитипове Хитър Петър, Бай Ганю и Андрешко, или между неясните символи на скрития в горите Рилски манастир и построения в знак на благодарност към руския цар и кръстен с името на руски национален герой храм-паметник „Св.Александър Невски”, говори за националната нищета в малката и слаба държава, която се разкъсва между постоянните си икономически, политически и социални проблеми и която в представите на чужденците продължава да бъде един от символите на корупция и организирана престъпност. От друга страна идеите в символ на страната да се превърнат таратора, гроздовата ракия или бозата издават примитивното самочувствие и отчайващо ниско равнище на населението, което вече близо две десетилетия се прехласва пред текстовете на чалгаджийските песни, пред задните части на един дебел травестит от малцинствен произход и пред силиконовите форми на тежките кафански блондинки, събирани от малки и по-големи провинциални селища и неуморно показвани по всички видове електронни и печатни медии.

Защо, всъщност, стана така, че днес българина трудно може да определи своя национален символ така, както ирландците, например, са го видяли в тяхната трилистна детелина-„шамрок” и малката лира, на която свирят своята музика?

В България вече отдавна изчезна градското в големите градове. След 1944 година комунистите целенасочено унищожаваха градския начин на живот, който създаваше софийския писател, бургаския поет, пловдивския художник, варненския бохем. Хората, които определяха височината на културната летва бяха изселвани, а на тяхно място заприиждаха селяните. Едва в края на 70-те години градското общество започна частично да се възражда в децата на погражданилите се селяни, но и това беше рядкост. Защото разрушената от бомбардировките през 1943 година София беше досъсипана с панелните комплекси, а в наши дни с отблъскващите мутро-барокови сгради, защото малкото останали стилни архитектурни паметници във Видин, Русе, Пловдив и къде ли още не са оставени да се саморазрушат, за да може на тяхно място да бъдат издигнати чудовищата, които са изпълнили вече до отказ черноморските и планински курорти. За какви символи да говорим и каква памет да съхраняваме?

Къде са свестните хора от махалата, квартала, от старата гимназия или университет?

Няма ги. Повечето избягаха панически в чужбина когато в началото на 90-те разбраха, че въпреки демократичната илюзия, промени няма да има, че България ще си остане такава, каквато я бяха създали тодорживковците и милиционерите и ще продължи да бъде управлявана от тях. Нагло, арогантно, некомпетентно и алчно – резултатите се виждат и днес в етикетите с растящи цени, във все по- засилващото се социално и етническо напрежение, в неовладяемата вече корупция и престъпност. Постепенно контролираните медии успяха да възстановят в съзнанието на българина и всички някогашни стереотипи, изграждани умишлено от комунистическата пропаганда в продължение на близо половин век – силната ръка на водача, държавата-майка, партията-хранителка и доносникът-патриот.

Тъкмо това малко объркване предизвиква трудности при определянето на националния символ. Но то е временно. Символът продължава да се извисява в центъра на София, само дето в момент на еуфория в началото на 90-те от кулата му беше свалена алената петолъчка.

Днес на монументалната фасада стои надписът „Народно събрание”. И това изчерпва напълно всякакви други аргументи.