Следващият президент на Америка ще бъде отново Буш?

Нека се обзаложим: и следващият президент на САЩ ще се казва Джордж Буш. Главната причина посочи навремето още Бил Клинтън, като предупреди партийните си другари: в трудни времена народът предпочита "strong and wrong" (силния, макар и неверен кандидат) вместо "верния, но слаб кандидат". Втората причина ни предоставя Джон Кери, който с оглед на Виетнам се явява едновременно герой и враг на войната, който не може да се реши дали е бил за или против иракската война, чиито позиции са така ясно очертани като формата на разлато тесто.

Допитванията дават право на Клинтън. Предимството, което Кери имаше след конвента на демократите, се стопи; сега Буш отново е начело с предимство, което след нюйоркския конвент ще се увеличи още повече. Така че ние, европейците, ще направим най-добре, ако приемем, че следващият американски президент пак ще се казва Буш.

Какво иска всъщност Европа от Буш? По-малко арогантност и повече "скромност във външната политика", по-малко солови акции и силови изяви, повече дипломация - с една дума, отрезвление, родено от помъдряването, което стои по-добре на една велика сила, отколкото месианизма на неоконсерваторите или национализма на Ръмсфелд. Можем ли да се надяваме?

Отговорът е едно тихо "да", и то не защото бушистите изведнъж са станали така чувствителни спрямо Европа, а защото осъзнаха границите на американската мощ. И те разбраха, че е по-лесно да остраниш един режим, отколкото да осигуриш мир и демокрация на цяла една страна.

А европейците? Вместо да правят Буш на плашило, те би трябвало да се замислят за правилния подход към гигантите. Когато става дума за сигурността й, най-голямата сила на земята няма да приеме мнението на мнозинството в ООН. Освен това не Буш, а Клинтън бе онзи, който обърна гръб на Киото и на международния съд - просто не така грубо, както го направиха бушистите. Умната дипломация не се опитва да катурне Гъливър, а да го обвърже в собствените му интереси.

Например, свободната търговия: никой републиканец не е действал така протекционистки, както Буш; тук на най-голямата експортна сила спокойно може да й бъдат напомнени собствените й интереси - в краен случай с дозиран възмезден удар. Финансовата политика? Катастрофа, наречена "двоен дефицит", която руши долара. Америка не може да има интерес от срива на собствената си валута. Борбата срещу тероризма и оръжията за масово унищожение? Тя фунукционира само в широко сътрудничество с всички държави. Петдесет долара за варел петрол? Европа и Америка имат общ интерес да се еманципират от петролните деспоти в Близкия Изток, следователно да се замислят сериозно за пестене и алтернативни енергии. Междувременно и феновете на Буш забелязват, че трябва да плащат по десет долара повече на резервоар, отколкото само преди половин година.

И все пак ако президент стане Кери? Тук, в Германия, се мисли така: "Републиканци - дясно - лошо, демократи - ляво - добре". Но нека не се забравя, че Европа беше по-добре с Айзенхауър, Никсън, Форд и Буш, отколкото с Кенеди или Картър. Също и Кери би бил президент на една суперсила, която не желае да се примири с една ООН, където Северна Корея и Сирия имат същото право на глас като демокрациите. Също и Кери ще оглавява една нация, която се смята за главен прицел на тероризма. Само тонът му е по-благ - и френският му по-добър. Само че и той няма да може да се справи с основния проблем между Америка и Европа: със СССР изчезна и взаимната стратегическа зависимост. Цената на този "мирен дивидент" е взаимното отчуждение. А това повелява още повече внимание към общите интереси.