1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Смъртта на Дойчев

20 ноември 2006

Новината за смъртта на шефа на архива на българското контраразузнаване Божидар Дойчев стана публично достояние почти две денонощия след фаталния изстрел, благодарение на западноевропейски интернет сайт. Има ли опити за контрол върху информацията по важни и чувствителни проблеми в България? В рубриката Евроатлантически седмичник Георги Папакочев.

https://p.dw.com/p/AssB
Снимка: dpa - Bildfunk

Загадъчната смърт на началника на архива на Националната разузнавателна служба естествено се превърна в обект на засилен интерес не само в страната, но и в чужбина. Все пак когато за първи път в историята на българското контразузнаване човекът, който е трябвало след броени часове да предостави части от поверения му досега свръхсекретен и изцяло неизвестен за изследователите архив на ведомството си за публична употреба, бива намерен прострелян в главата, не другаде, а в собствения си служебен кабинет, официалните твърдения за самоубийство по лични причини звучат по-скоро като версия за наивници, отколкото като истина. Дори, обаче, претръпналия през последните години от недвусмислени прояви на нереформираните тайни служби гражданин да махне с ръка и да си каже – така е било, така ще продължава да бъде – онова, което прави най-сериозно впечатление е начина, по който информацията за смъртта на Дойчев проби мълчанието и секретността на службите и след 40 часово прикриване, все пак се появи в публичното пространство.

Новината беше съобщена на интернет сайт на български език, подържан от журналисти, работили в закритата българска секция на радио ББС, които са се позовали на източник от Европейската комисия, пожелал да остане анонимен. Казано иначе, тежките държавни електронни медии и телеграфната агенция, обикновено пърхащите от новинарски ентусиазъм безбройни частни радиостанции и тв канали, вярващите повече на себе си отколкото на истината тиражни печатни издания, както и амбициозните в новинарското перчене местни интернет-сайтове, всички те трябваше да научат какво се е случило в Националната разузнавателна служба от външен, западноевропейски интернет-сайт, който се позовава на ЕК. Казано другояче, онези, които са разполагали с информацията за случилото се в сградата на българското разузнаване, са предпочели да я предоставят не на българска медиа, а на хора, които са независими в своята журналистическа дейност и са възпитавани професионално да уважават истината.

Научаването на истината отвън, от Запад, беше, както е известно, един от кошмарите на комунистическите режими в Централна и Източна Европа. За противодействието на този процес бяха ангажирани всички сили на тайните служби, на идеологическите управления на комунистическата партия. Мощни заглушители пречеха приемането емисиите на т.нар.”вражески радиостанции”, от които единствено можеше да се разбере за текущите безобразия на тоталитарния режим, за насилието върху обикновените хора, за пълната липса на свобода на словото.

Тъкмо чуждите медии преди 20 години първи информираха за ужасната авария в Чернобилската АЕЦ и предупредиха населението в България за опасността от радиоактивно заразяване, като в същото време контролираните от властта радио, телевизия и печат не смееха да споменат и думичка за опасната катастрофа. Чуждестранните медии изиграха решаваща роля и за катализиране на промените в края на 1989-та година, когато предаванията по Гласът на Америка, ББС, “Свободна Европа”, радио “Дойче веле” даваха картината на общественото недоволство от “тодорживковщината” и първи предоставиха микрофоните си на независимите, опозиционно настроени гласове в страната. В първите месеци и години на демокрацията българина продължаваше да предпочита да се информира отвън, защото беше сигурен, че оттам ще научи всичко онова, което тайните служби в страната продължаваха да прикриват и манипулират.

С появата на някои привидно независими и на частните медии, както и с навлизането на Интернет, ролята на “гласовете” и “мненията” отвън намаля, но те далеч не станаха излишни, както прибързано решиха някои западни страни и решиха да закрият редица медии с дългогодишни традиции и значителна аудитория, като българските редакции на Гласът на Америка, радио “Свободна Европа”, ББС. Това беше най-добрата новина за вечните български тайни служби, които винаги са дърпали конците на местните електронни и печатни медии, както и на редица интернет-сайтове в последно време.

Тъкмо поради това, огласяването на толкова вътрешна информация, като смъртта на шефа на архива на българското контраразузнаване от медиа в чужбина, дойде като студен душ върху започналите като че да се самозабравят тайни служби. От друга страна начинът, по който този старателно прикриван инцидент стана достояние на обществеността, за сетен път доказва продължаващата необходимост от външни корективи на нестабилната все още демокрация в бившите комунистически държави, от политически независима и независеща от реклами и спонсори журналистика.

Защото проблемът не е в тяхното членство в НАТО и в ЕС, а в тяхното минало. Минало, рецидивите на което продължават да се наблюдават непрекъснато.