Софийските боклуци

Няма да издам държавна тайна, ако кажа, че картината в българската столица е умопомрачителна. Проблемите тук са се натрупали като несъбирания от седмица боклук, и уви, това не е метафора. Това е конкретността, която всеки ден обитаваме, дишаме и търпим. От години София не може да се похвали с чистота. Накъдето и човек да се обърнеше, все можеше да съзре поразителни гледки: дървета, закичени с найлонови торби, огромни плъхове, които притичват покрай прохождащи деца в градинката пред НДК, цели улици и тротоари, разбити от растящите строежи, станалите нарицателни дупки по булевардите, колите, паркирани почти една връз друга навсякъде, изкорубените, ръждясали и потрошени катерушки по детските площадки. Ей това ни бе достатъчно, за да живеем с чувството за неовладяем разпад, който прониква и вътре в хората. Може и да е обратното, да сме го излъчили от себе си и да сме го проектирали върху средата, която обитаваме, знае ли се.

Кой знае защо съм си представяла, че масовите протести в София ще тръгнат от спирката трамвай №14, сигурно защото съм присъствала на нажежени ситуации, в които гражданите са настръхнали дотолкоз, че са готови да линчуват ватмана, макар ватманът да се движи по график, направен от други. Мислела съм си, че заслепяващата ярост ще се надигне поради безумната организация на градския транспорт, че някоя раздрънкана рециклирана мотриса ще зазвънти тръбовно и гръмовно като сигнал за бунт, или допотопен автобус ще се разпори при десен завой и от търбуха му ще блъвне стихоята на недоволството. Но действителността ме опроверга, преди време жителите на Княжево обявиха гражданско неподчинение, сега се отвори раната Суходол. Най-първосигналната реакция е да обвиним суходолци, задето изместват бунището, тъй да се рече, и от своя квартал го разпръсват навсякъде, поставят ни лице в лице с хилядата тона боклук, който изхвърляме всекидневно и безогледно, принуждават общината и кметът Софиянски да се опомнят, чувайки техния и нашите крясъци. Десет години управление не са много, но не са и малко време, за да понаправиш нещичко за града, който си се заел да управляваш с усмивка. Да разпродадеш и преотстъпиш най-апетитните общински места и имоти на мутрите, за да въздигнат своите мутробарокови сгради, да си отвориш банка, която да обслужва приятелите и семейството ти, да си спретнеш пътьом партия май се оказва недостатъчно за един бая безкраен мандат. Не е моя работа да хвърлям камъни по Софиянски и да го съдя, защото никога не съм гласувала за него, изборът ми е бил различен – но пък от друга страна съм родена в този град, живея в него, плащам си редовно данъците и сметките, но по-същественото е, че си го познавам, обхождам, харесвам, обичам. Не мога да се смиря, че в последните години знаците на София се подмениха по чудовищно несправедлив начин, че боклукът, хаосът и разрухата се възцариха тук и ни завладяха не само отвън, но и отвътре. Но то така се случи и с държавата. Та ако приемем, че изкуството е отражение на действителността, на Чапкънов май ще му се налага да отлива други символни паметници.