Срам и позор за родината на футбола

“Да си англичанин, преди беше лесно”, твърди Джереми Пексман, авторът на христоматийната книга “Англичаните” и продължава: “Те, бяха най-лесно идентифицируемият народ на света, разпознаваеми по езика, маниерите, облеклото и по това, че пиеха чай в индустриални количества.” Този ясно очертан национален профил, пострада тежко, при това не само заради изместването на чая от кафето като националната топла напитка. Загубата на характерното рядко проличава така ясно, както в дните, когато родината трябва да преглътне поражения. Като в сряда, когато енглийският национален футболен отбор не успя да се класира за Европейското първенство.

На нито една от т.н. “домашни нации”, от които се състои Великобритания, не се е налагало да страда така тежко вследствие на загубата на имперска власт и от упадъка на общата британска национална идентичност както англичаните. Докато жителите на Уелс и шотландците се облягат на келтските си корени, разграничавайки се от някогашната хегемониална сила Англия, националната гордост на англичаните е като с изтръгнати корени. Да бъдеш англичанин беше до към 90-те години равносилно на “да бъдеш британец”. Въпросът какво е да бъдеш англичанин днес е поради това, колкото наложителен толкова и без отговор до момента.

Ето защо не би трябвало да е особено изненадващо, когато иначе несклонният към патос всекидневник “Дейли Телеграф” оплаква загубата на футболистите срещу националите на Хърватия със следните думи:

“На подгизналия от дъжда стадион Уембли цяла една нация изгуби своята идентичност”. Надали има нещо по-важно в тези два, звучащи като постбритански, реда за националното самочувствие на англичаните от класирането на спортистите им. Ако не им е отреден успех, то тогава от тях се очаква поне борбен дух до последен дъх.

Ала колективният махмурлук на феновете и трудно обуздаемият им гняв по адрес на безстрастно проявилия се национален отбор и тутакси уволнения треньор Стим МакКларен се нещо повече от резултат на разочарованите очаквания. Те са израз на една неувереност, проявяваща се особено в моментите на поражение. Тази неувереност извън спорта намира израз нерядко в инатливи твърдения: въпреки всичко англичаните все още можгели да се похвалят с най-значимите писатели, с най-качестваната преса, с най-толерантното общество. Именно тази толерантност, свидетелство за която си издават сами, както изглежда, все по-често опира до границите си, най-вече заради растящите английски страхове от масовата имиграция. Те се разпалват от ислямистите както и от полските водопроводчици и множеството футболисти-чужденци, които уж отнемали на английските играчи полагащите им се по традиция места и допринасящи за залеза на този спорт в самата му родина.

Шока, предизвикан от неуспеха на отбора сред феновете му, се обяснява най-вече с ножицата между нереално високите претенции и сивата дествителност. Само така може да се разбере, защо един отбор, не печелил никаква титла от 40 години насам, все още се счита сред привържениците му за един от потенциално най-добрите в света. Един от участниците във футболния форум на вестник “Гардиън” много точно формулира дилемата: “Английският отбор ми напомня за пациент, страдащ от анорексия, който лично се смята за твърде дебел. Или в случая за велика футболна нация. Всеки друг освен него, вижда истината.”