Сръбският национализъм препречва погледа към истинските проблеми

След обявяването на независимостта на Черна Гора през юни тази година всички бивши републики на бивша Югославия се превърнаха в суверенни държави. Независимостта на Косово, което де юре все още е част от Сърбия, вероятно също е само въпрос на време.

Вместо обаче да се заеме с парещите икономически и обществени проблеми на страната, погледът на повечето политици си остава обърнат към миналото и фиксиран върху националния въпрос. С голямо мнозинство парламентът гласува за това, в новата конституция на страната, Косово да остане неразделна част от Сърбия. По време на посещение в манастира Хилендар на Света Гора, на 19 септември премиерът Кощуница заяви, че по силата на човешкото и божественото право Косово ще си остане неразделна част от Сърбия.

Със своя проект за “Програма за външната и национална политика на Сърбия” сръбският политик Илия Гарашанин още през 1844 година дава насоките, как младата сръбска държава да се развива в бъдеще. “Сърбия е малка, но това положение не бива да се запазва” - констатира той и постулира възстановяването на една средновековна империя по образеца на владяната от цар Стефан Душан през 14 век, когато сръбската държава достига най-голямото си териториално разширение. Възстановаването на тази империя може да реши сръбския въпрос – смятат мнозина. Нито Гарашанин, нито следващите го поколения политици обаче обръщат внимание на факта, че империята на Стефан Душан съществува твърде ограничено време, на всичкото отгоре сръбските амбиции се насочват и към области като Босна, които никога не са принадлежали към империята на цар Душан. В усилията си да копира национализма на европейските Велики сили, младата сръбска държава предявява претенциите си за собствено място под слънцето. Всички области, в които живеят сърби или които през Средновековието са принадлежали към Сръбската държава, се обявяват за сръбски.

Това, че в Сърбия остават така силно фиксирани над националния въпрос, има различни причини. Например тази, че самокритичният поглед към собствената история – за големи части от обществото, както и за академичната историография –и до днес си остава по-скоро изключение. До този извод може да се стигне впрочем в почти всяка друга страна на ЮИЕ. Ако разширим перспективата и хвърлим поглед и към България и Гърция – две страни, които както по отношение на числеността на населението си, така и по отношение на историческото си развитие през двете последни столетия – са съпоставими със Сърбия, ще можем да установим и различия.

Велика България – такава каквато беше предвидена в мирния договор от Сан Стефано между Русия и Османската Империя от 1878 година и към която трябваше да принадлежат цяла Македония и големи части на Тракия, така и никога не се осъществи. Берлинският Конгрес още през същата година се погрижи за това, границите да станат далеч по-скромни. През 20 –ти век страната на три пъти заплати “великобългарските си мечти “ с поражения – през Междусъюзническата война от 1913, както и през Първата и Втората световна война.

Идеята за Велика Гърция, която трябваше да съживи Византийската империя, завърши с малоазиатската катастрофа от 1922 година: След поражението в гръцко-турската война се стигна до гоненията и изселването на всички гърци от Анадола. Без да искаме да твърдим, те национализмът в тези две страни е напълно непознат феномен, като се абстрахираме от екстремисти – там в последна сметка все пак се примириха с провала на собствените си амбиции.

Сърбия е единствената страна от тези три, която успя да осъществи максимума от своята национална програма. Затова и на сърбите е несравнимо по-трудно да приемат личния си провал. Разпадането на Югославия и краха на новата великосръбска стратегия през 90-те години не доведоха до самокритично вглеждане и осъзнаване, а до твърдоглаво вторачване във уж неоспоримите им права и злоупотребата с мита, че са станали чужда жертва. Митът за Косово, който е натоварен с почти религиозни чувства, придава на това поведение направо метафизически измерения, така че от сръбска гледна точка явно няма никаква морално приемлива алтернатива. Освен това сръбският национализъм – без значение дали в своя по-умерен или в по- крайния си вариант – представлява онзи общ знаменател, свързващ в разбирателство почти всички партии, представени в парламента. Идеологическото възприемане на действителността отново се превръща в по-силен фактор от опеделящата сила на фактите. Както и през 19-ти век, така и сега това не дава възможност на Сърбия да се справи със същинските си проблеми.