Сърбия – седем години след ерата Милошевич

На 24-ти септември 2000-та година в съществуващата тогава още Съюзна Република Югославия се провеждат избори за президент. Тъй като по официални данни никой от кандидатите не печели абсолютно мнозинство, за 8-ми октомври е насрочен втори тур, на който предстои да се срещнат старият президент Слободан Милошевич и представителят на опозицията Воислав Кощуница. Но опозиционните сили в Сърбия не вярват на изнесените резултати и поставят ултиматум на Милошевич, да се съобрази с волята на избирателите и да признае Кощуница за победител на изборите, без да се стига до втори тур. Към 15 часа на 5-ти октомври, когато изтича ултиматума, пред парламента в Белград се събират хиляди демонстранти, които милицията се опитва да разпръсне със сълзотворен газ. Събралото се множество все пак щурмува сградата, от чието дясно крило се издига черен дим. Милошевич убеждава армията в лицето на генерал Павкович да се намеси. Той отговаря, че не може да намери никой, който да изпълни заповедта му. Военните запазват неутралитет, а силите на реда скоро се побратимяват с демонстрантите. Така, изоставен дори от репресивния апарат, Милошевич се оттегля от сцената. На негово място застава Воислав Кощуница, който няколко часа след щурма, изрича от стълбите на парламента в Белград думите: “Добър вечер, свободна Сърбио! Днес ние пишем история.”

Старите авторитарни структури са съхранени до днес

Погледнато от дистанцията на изминалите седем години става ясно, че в тази история все още присъства призракът на миналото. Макар и без Милошевич, старата авторитарна структура, подхранвана от национализма, успя подмолно да просъществува. Нейна жертва стана Зоран Джинджич – новото лице на Сърбия. С нейната закрила се ползват и днес търсените от трибунала в Хага Ратко Младич и Радован Караджич.

Благодарение на спецификата на Сърбия, трансформацията на старата система се оказа значително по-трудна, отколкото в останалите страни от Източна Европа. Икономическият срив през 90-те години, причинен от войните и санкциите, доведе до близо 10%-отрицателен “растеж” на икономиката. Вярно е, че след 2000-та година страната постепенно се съвзема. Но както твърди Горан Николич от авторитетното списание “НИН” демократичният избор, който направи Сърбия през 2000-та година, трябва да доведе и до повишаване на жизнения стандарт. В страната според него “средната класа” е сравнително слаба, което затруднява процеса на демократизация.

Сръбската политика за евроинтеграция се различава от другите посткомунистически страни

Налице е и още една особеност. Ако за останалите източноевропейски страни, ориентацията към Запада бе нещо съвсем естествено, то това не важи за Сърбия. Касае се по-скоро за диференциран подход към евроатлантическата интеграция. Това може да се изрази с опростената формула: “да” на Европейския съюз и “не” на НАТО. Наследеното от войната отрицателно отношение към Северноатлантическия пакт прозира в думите на един виден сръбски политик: “Възможно ли е Сърбия да влезе в един военен блок, който най-напред ни бомбардира, след това дойде с военни сили в Косово и най-накрая заобикаляйки Съвета за сигурност на ООН призна ... независимостта на една органична част от нашата страна.” Това изказване принадлежи на днешния сръбски премиер Воислав Кощуница, а ако неговият опонент от преди седем години – Милошевич беше жив, той също би се пописал под тези думи.