Тема на седмицата: идеалисти и реалисти в еко-политиката

Промяната в климата поставя човечеството в невиждана досега ситуация. В течение на следващите двайсет години начинът по който живеем и работим трябва радикално да се промени. На практика това означава, че политиката трябва да действа също толкова бързо, колкото и започналото вече затопляне.

Против тази позиция се формира съпротива. Това е човешко, но безсмислено. Основното послание на представителите на тази позиция не гласи вече, че няма промяна в климата или че тя не е дело на човека, а че в общи линии всички необходими промени трябва да се извършат в машините, а не на човешко равнище. Това естествено е напълно погрешно. Ако разполагаме само с едно-две десетилетия, то тогава необходимите нововъведения трябва да се осъществят с наличните в момента технологии. Ние просто нямаме време да чакаме появата на някакво чудотворно екологическо оръжие. Така че без промени в нашите навици и начин на работа няма да мине. Въпросът е: кой и как ще извърши това.

Изходното положение е пределно ясно. Затова по никакъв начин не може да се обоснове защо хората да не бъдат равни в усилията за защита на климата. Претенцията на американското правителство, че и в бъдеще американците трябвало да имат правото да замърсяват въздуха два пъти повече от европейците, пет пъти повече от китайците и двайсет пъти повече от африканците – тази претенция представлява екологически расизъм, и е неудържима впрочем в политическо отношение.

Но съпротива има и в германската политика и индустрия. Само че германците могат да започнат да се оплакват от липсата на еко-справедливост едва когато кривите, илюстриращи емисиите въглероден двуокис на германеца и китаеца, се пресекат – тоест след трийсет години. Германските възражения са колкото понятни, толкова и поддаващи се на злоупотреба: ние сме далеч напред както при замърсяването на атмосферата, така и при мерките за оздравяването й. Какво следва оттук?

Така стигаме отново до въпроса за идеализма. Или достойнството. Все още се тръби, че екологията отнемала работни места. Това все пак не е вярно, но придава екзистенциална окраска на борбата против екологическия напредък. Моето работно място в морална схватка с климатичната катастрофа.

Човек се пита защо европейската политика апелира така рядко към идеализма на хората в областта на екологията. Дали всички политици са марксисти, които вярват, че първо идва плюскането, после морала – дори в едно преситено общество? Или пък смятат, че е трудно да се генерира ентусиазъм за една негативна цел, избягването на евентуална катастрофа? Последното специално не е убедително. Защото хората могат да спечелят борбата, само ако преди това се споразумеят по някои аспекти на въпроса за спправедливостта. Никой не бе очаквал това: климатът превръща човеците в човечество, екологията налага справедливост. Идеализъм ли е това? Или просто реализъм без наочници?