Тема на седмицата: Руската агресия срещу Грузия

Йозеф Йофе подкрепя критиките на Вашингтон към Русия, и открито обвинява Москва в неоимпериализъм. Освен популярните вече паралели с агресията на СССР в Чехословакия през 1968 и в Афганистан през 1979, авторът иронично припомня за „вината” на Прага и Варшава, проявили навремето инат и неотстъпчивост пред Хитлер.

Отдавна не бяхме чували този език, пише авторът.

„В стоманена колона напредват нашите танкове”

възторжено обявява вестник Известия. „Агресорът” бил наказан, триумфира президентът Медведев, грузинското ръководство щяло да бъде принудено да сключи мир. Сякаш се намираме в научно-фантастичен филм и някой смахнат физик ни е върнал с машината на времето в агресивните войни от 20-ти век или в колониалните и завоевателни войни от 19-ти век. Разбира се, известна вина носи и жертвата – този, уви, толкова избухлив Саакашвили. След като през март НАТО обърна гръб на Грузия и на Украйна, грузинското мишле трябваше да си знае мястото и да не закача така наречените „умиротворителни войски” на руската мечка в размирната провинция Южна Осетия. През 1938 година и чехите някакси си бяха отчасти сами виновни. Така де,

защо не проявиха повече разбиране към Берлин по Судетския въпрос?

Същото беше и с поляците през 1939 година, които пък се запънаха за Данцигския коридор. Да не се лъжем: Саакашвили даде само повода. Същинският причинител на тази война, която е първата истинска война в голяма Европа след 1945, се казва Русия. (Първата истинска война, защото Босна беше вътрешна война, а нахлуването в Чехословакия беше полицейска операция). И по-точно – осми август беше разплащане заради 25 декември, онзи коледен ден през 1991 година, когато руският трикольор за пръв път се развя над Кремъл, а съветската империя между Балтийско море и Средна Азия замина в историята. Това била „най-голямата геополитическа катастрофа на столетието”, смята новият цар Владимир Путин. Тъкмо под негово ръководство през 2000 година стартира ревизионистко-експанзионистичната фаза на руската политика. А с фактическата окупация на Грузия тази политика достигна връхната си точка. Икономически и психологически войни Кремъл вече е водил срещу цялата си така наречена „близка чужбина” – от Балтийско до Каспийско море, включително и срещу страни от ЕС като Полша и Чехия. Но чак пък същинска окупационна война? На руския президент ясно трябва да се зададе въпросът: Какво искате да бъдете – богата и уважавана световна сила, или нещо като старата Русия, несигурна и агресивна, страхлива и фуклива страна? Ние нито искаме, нито можем да водим война, но въпреки това

няма да допуснем Кремъл да сложи ръка и върху последните тръбопроводи

които заобикалят Русия. Тоест, иска ли Москва да влезе в клуба на политически отговорните сили или предпочита да форсира пред входа на този клуб мощния двигател на своя танк? Така се вдига много шум, стряскат се съседите, но инак заниманието е страшно самотно, коментира Йозеф Йофе в Ди Цайт.