Тема на седмицата

Характерно е, че няма антонимно понятие за думата "секуларизация". Приемаме светското като даденост, а с "религионизацията" тепърва се запознаваме. Освен това увеличаването на значението на вярата, на което станахме свидетели на президентските избори в толкова либералните и капиталистически САЩ, разтърси интуитивното ни предположение, че вярата е нещо отмиращо. Точно обратното, в световен мащаб вярата преживява ренесанс. При това поради причини, които са дълбоки и вероятно в сила от векове насам.

Първо: режимите потискали религията и заменили я с идеология, преживяват завръщане на вярата. Отначало в Русия, сега в Китай.

Второ: ислямизмът трансформира някога чисто светските, национални конфликти, както в Афганистан, Палестина или Чечения. Той се превръща по този начин в мрачна теология на освобождението и се развива към най-големият антагонист на Запада, като последният в отговор отново се самоопределя като по-християнски.

Трето: Не на последно място демографското развитие предизвиква по-бързото увеличаване на населението на вярващите народи в Африка, Азия или Латинска Америка. Вярващите стават все повече и все по-млади, демографията е, така да се каже, вярваща.

Тази тенденция ни безпокои, защото по този начин се развива и глобална надпревара между фундаментализмите. Как обаче да се реагира? Предлагат се два противоположни отговора: или да се укрепва европейския вариант на една доста просветена религиозност, или пък да се опита да се продължи със секуларизацията. И двата отговора са погрешни, защото въпросът е зададен погрешно. Вярата днес вече не върши работа като инструмент и не е възможно религиозно въоръжаване или разоръжаване. Който превръща религията в инструмент, извършва светотатство. Повечето мюсюлмани не знаят това, повечето християни го знаят. От кръвопролитен опит те са научили, че вярата е свободна само там, където съществува успоредно с друга вяра и с неверничество. Само ако има алтернативи, вярата се изповядва истински.

Следователно въпросът не гласи: как да реагираме религиозно-политически на настъплението на религията?, а "В какво състояние ни заварва то, как сме настроени?" От 80-те години насам германците преживяват пълзящ, но богат на последствия поврат – от нежеланието да се вярва към желанието да се вярва отново, като последното е често свързано с невъзможността да се вярва. Дори масовото напускане на църковните общности в Германия изглежда позабавено. Протестантската църква вече не регистрира намаляване на вярващите по-бързо от намаляването на населението. Че намалява духовното влияние на религиозния ни заместител – икономиката – може би също допринася за нов поглед върху старата вяра. Идеята за еманципирането от Бога във всеки случай, представата, че вярващите хора са някак си изостанали, се застъпва все по-рядко. От четвърт век насам протича този процес на скромното, изпълнено със съмнения завръщане към християнството и сега тази нестабилност се сблъсква с една войнствено настроена вяра.

Само че, среща ли изпълването на общественото пространство с религиозна енергия и вътрешно съответствие у хората? В дните преди Рождеството човек се изкушава да си каже: да, разбира се, вижте само! Та нали отново над половината германци искат да посещават коледните църковни служби. Ала какво точно искат те от тях? Да се вслушват в песнопенията? Да си набавят кулисите за отдавна вече изпразнения от съдържание празник? Сигурно и това. Ала туй може да се направи по-добре посредством компакт-диск у дома, а и иначе тази година има под ръка повече профански коледен кич, отколкото когато и да било преди. На Бъдни вечер би могло безпроблемно да се мине без черква и без Бог, за да се постигне необходимото ниво на сантименталност, обаче това очевидно не е достатъчно за мнозина. Цялото като че ли изисква някак си истинско верско съпреживяване.

Въпреки това предлаганото от религията и търсеното от нея не се сливат истински. Мнозина си намират заместители като вярата в добрата спортна форма или езотериката, докато големите църкви се колебаят между твърдия и мекия курс, между рефундаментализацията и смекчаването на вярата. Християнство някъде по средата между произволното и догматизма, изглежда се оказва твърде затруднително за много потенциални вярващи, но също така и за мнозина духовници.

Естествено християнството не може без претенция. По-скоро то е първоначално замислено като такава. Тази вяра е разпъната между противоречията: Бог, който е такъв и същевременно Троица, който е всемогъщ и се превръща в човек, който умира, за да живее отново, неимоверната претенция на любовта към ближния; човекът спасен от Исус и при все това постоянно принуден да живее в пълна свобода спрямо вината.

Към всичко туй се прибавят трудности, които са неизбежни при по-биещата на очи, при католическата църква, с 2000 годишна история зад гърба си, която често е история на греховете на църквата, а днес е най-големият клуб в света. Папата се обръща към един милиард души – от африканския селски свещеник до юпито-католик от Берлин. Ала именно заради неизбежните претенции, ненужните разочароват, като напр. позицията на католическата църква спрямо хомосексуалистите. Сама по себе си темата би следвало да е само маргинална за църквата, но бракът между хомосексуалисти се третира от кардинал Рацингер като същината на падението на нравите в окцидента. А катехизмът обявява хомосексуализма за грях. Как може да има грях без свобода на избора?, се пита съвременния човек и приема оценката на църквата като част от цялото: Ами, такива са значи те, католиците.

За един ставащ все по-религиозен свят много зависи от това, дали християнските църкви ще са способни, да се съсредоточат върху най-важното, върху съпротивата срещу изкушенията на фундаменталисткото начало и върху укрепването на надеждата, родила се вероятно преди около 2000 години.