Тони Джъд: За нацията е важно да вярва в митове

За една нация не е важно доколко са верни нейните твърдения за собственото ѝ минало. За нацията е важно желанието да вярва в тези твърдения. Това казва историкът Тони Джъд в дългия си разговор с Тимъти Снайдър, излязъл като книга („Да мислиш 20-ти век”) малко преди смъртта на Джъд. Ето части от този разговор:

Тони Джъд: Според мен, интелектуалецът днес е изправен тъкмо пред това предизвикателство: как да бъде последователен универсалист? Не можеш чисто и просто да кажеш: вярвам в права, свободи, в тази или онази ценност. Защото ако вярваш в правото на хората да избират, но същевременно смяташ, че знаеш най–точно какво е добро за другите, ти се изправяш пред потенциално противоречие. Как можеш да наложиш една култура или сбор от предпочитания над друга – но и как да не го сториш, ако се отнасяш сериозно към собствената си ценностна система? Етически универсалисти като Вацлав Хавел, Андре Глюксман или Майкъл Игнатиеф, подкрепили от принципни съображения войната в Ирак през 2003 година, впоследствие се оказаха изправени пред противоречиви практически последици, за които спретнатите им абстрактни категории не ги бяха подготвили. Защото вземеш ли да твърдиш, че носиш освобождение на хората, или че даряваш свобода в абстрактен смисъл, започват да се случват твърде различни неща. Един от проблемите на западната политическа мисъл от Просвещението насам е това люшкане между кантианските етически норми и абстрактните политически категории.

Тимъти Снайдър: Аналогията между индивиди и колективи е проблематична и това се вижда най–ясно в примера с нацията. Либералната представа за нацията до голяма степен се отъждествяваше с либералната представа за индивида: нации съществуват, те притежават нещо като съдба, имат право на свобода и т. н. Тъкмо затова самоопределението на нацията изглежда толкова безпроблемно за правоверните либерали. Но дали те не грешат?

Тони Джъд: Идеята за нацията като колективен индивид може да се защити само, ако приемем, че индивидът също е конструирана единица. Че възниква във времето, придобива спомени, предразсъдъци и т. н. В края на краищата, важното за една нация не е доколко са верни или неверни твърденията й за миналото. Важното е колективното ѝ желание да вярва в тези постановки – важни са и последствията, до които те водят. Аз не смятам, че с това трябва да се примирим. По–добре е, разбира се, да се противопоставиш на националните митове, дори ако това ще донесе разочарования и ще обезвери хората. От друга страна обаче националните истории и националните митове са необходимият и неизбежен съпътстващ продукт на нациите. Така че трябва да внимаваме, когато правим разграничение между очевидното – нации съществуват – и конструираното – схващанията на нациите за самите тях. И наистина, нациите твърде бързо приемат идеята, че притежават права в качеството си на нации, по аналогия с правата, които индивидите приписват на себе си. Но нещата не са толкова прости. За да има нацията права и задължения, същите тези права и отговорности трябва да важат както за индивида, така и за колектива. Ако нацията има право „да бъде свободна“, то същото право трябва да имат и нейните отделни граждани и субекти – защото иначе терминът „свободен“ тук се използва в твърде своеобразен и различен смисъл.

Никога не съм разбирал защо се смята толкова недопустимо да критикуваш собствената си страна или да се месиш в работите на друга. Нали и в двата случая единствено важното е да знаеш какво говориш и да можеш да дадеш някакъв принос? Но не ми е ясно защо би било погрешно, ако например френски или английски интелектуалец публикува безпощадна критика на руската вътрешна политика в руски вестник.

Tony Judt with Timothy Snyder: Thinking the Twentieth Century, Vintage Books, London, 2013, ISBN 978-0-099-56355-6